Някои болести са невидими

Последната година съм пълна с енергия (ако се пазя и не прекалявам с натоварването), жизнена, щастлива и доволна. Продължавам да прекарвам най-много време вкъщи, но сега е защото имам работа и съм заета, а не защото не мога да изляза навън. Така че когато успея да изляза, гледам да се възползвам максимално – ходя повече, стоя права в градския транспорт, определено не сядам да чакам в банката, макар че в нашия клон винаги се чака доста, и качвам и слизам етажи по стълбите вместо с асансьор.

Повечето хора не обичат да чакат и нямат търпение. Аз обаче изпитвам благодарност всеки път, когато ми се случи. Благодарност, че имам време и сили да чакам и съм способна да стоя права, докато чакам. Самото припомяне, че правя нещо, което преди е било трудно за мен, ме прави щастлива.

Преди беше различно. Редовно се случваше да съм пред припадък в някой трамвай, но да не успея да седна – млада съм, изглеждам здрава, не съм бременна, определено не изглеждам неспособна да стоя права, особено ако пренасям и компютър или чанта с каталози (тежат зверски!), а има толкова много възрастни хора, на които им е трудно да пътуват прави и си им личи отдалеч. Случвало се е и да успея да седна и след това да се чувствам виновна, гледайки някоя възрастна жена до мен, която едва успява да пази равновесие. Но знаейки, че ако се изправя, няма до издържа да моята спирка, не и с чанта, а може би и без нея също, просто се молех да не ме гледат настойчиво и с молба да освободя място и се съсредоточавах да събера максимално сили докато стигна до моята спирка.

И при доктори съм чакала редовно да минат всички майки с деца и всички възрастни хора, докато намерят време за мен. Докато аз през това време се молех някак да издържа и стисках зъби, когато ми се виееше свят от изтощение или ниско кръвно или от болка. Или от трите едновременно. Преди години смятах, че точно така трябва да бъде – тези, които са най-зле или най-лесно уморяващи се да минават първи. И още смятам така, но не ми е хрумвало, че някой ден и аз ще съм от тях, без да съм с побеляла коса и без да изглеждам болна.

Един път бях на преглед при ендокринолог, за който събирах сили цяла седмица. Сутринта преди прегледа не бях сигурна дали ще успея да изляза от нас, но до следобед се окопитих. Нарочно си бях записала час за следобед, защото знаех, че вероятността да съм добре е по-голяма тогава, отколкото сутрин. Както никога, този път си разказах всички симптоми. Но имаше реакция само когато споменах депресия. „О, не ми изглеждате депресирана!“.

Разбира се, че не изглеждах. В крайна сметка дългогодишната практика в нещо те прави истински професионалист в тази област. А и това беше основната ми цел в някои дни. А аз съм способна да постигам целите си.

Способността да изглеждаш нормално, когато нищо не е нормално, е вид изкуство, в което само задобряваш с практикуването му.

Всъщност никой не ме е виждал, когато не бях способна да изглеждам нормално. В тези моменти не можеш да излезеш от вкъщи и да отидеш на преглед и да говориш нормално с лекар, да задаваш адекватни въпроси и да търсиш отговори. Или да се срещнеш с приятели. Или да проведеш работна среща. Не си способна да отидеш на спорт, дори и на кино. Всъщност рядко си способна и да мислиш дори. Да говориш свързано. Да стоиш права. Да знаеш къде се намираш… Тези моменти остават скрити зад стените на дома, в спалнята, остават на дивана, на който прекарваш целия ден в опит да се окопитиш в някакъв момент.

Днес има хора, които ми вярват, че тогава не съм била добре, въпреки че в онзи момент не ме разбираха особено. Тогава твърдях, че съм добре все пак :), едва сега разказвам какво е означавало това добре. Това са хора, които могат да направят сравнение как изглеждах тогава със сегашното ми състояние и да видят разликата. Сега изглеждам наистина, а не престорено добре.

Когато започнах да се чувствам по-добре и да съм способна да виждам отново света около себе си, си зададох въпрос, който преди не би ми хрумнал – колко ли хора около нас се опитват всеки ден да изглеждат добре, докато всъщност се чувстват далеч от добре?

Веднъж като го зададох, започнах да забелязвам далеч повече подозрително пребледнели хора, със сбръчкани вежди и твърде съсредоточено изражение от другите минувачи по улиците. Започнах да забелязвам хора, които са далеч по-прегърбени и уморени, отколкото множеството, което чака метрото за вкъщи след напрегнат работен ден. Започнах да забелязвам хора, които въздъхват с истинско облекчение, когато успеят да седнат в автобуса. А колко ли не забелязвам изобщо?

Има болести, които личат отдалеч. Но и има много, които не се виждат.

Дали нещо щеше да се промени, ако можехме да ги виждаме?

Photo by Josh Edgoose on Unsplash