Катерина Иванова е координатор на Фондация Ендометриоза и репродуктивно здраве. Запознахме се покрай точно тази история и година по-късно вече работим заедно!
Тази история е част от поредицата Ендо истории. Пълният списък с истории можете да видите тук.
Миналата седмица след статията за аденомиозата, получих съобщение от една жена, с която сме си писали и преди. Попита ме дали съм пропуснала случайно нейната история, или пък съм я сметнала за неподходяща. А аз, разбира се, бях забравила изцяло. Когато четеш твърде много съобщения и разговори, често се случва да забравиш някой. През деня проведохме чудесна дискусия и бързо се убедих, че съм срещнала човек, който споделя всичките ми възгледи за болестите, за нуждата от информираност и за това, което е важно за здравето. И много съжалих, че съм пропуснала точно тази история.
Успях да прочета файла чак късно вечерта, когато се прибрах вкъщи и имах малко свободно време. Текстът ме грабна още с първия абзац и историята за влака – моята лична версия е от софийските трамваи, но не е по-различна :), но най-вече с тази сила и осъзнатост, която личи в целия текст, и яснота какво предстои, с какво се е справила и колко уверена в себе си е, че ще се справи и с всичко, което предстои. Определено пожелавам на всички да имат точно такова отношение към живота и предизвикателствата, които той ни поднася! И донякъде се радвам, че съм пропуснала да публикувам тази история през март, защото така ще ѝ обърнем повече внимание 🙂 Пък и трябва ли да ограничаваме тези истории до един месец в годината?
Историята на Катерина Иванова
Возя се в претъпкания влак права. Изпитвам силна болка в коремната област, сякаш някой е хванал левия ми яйчник в клещи и се опитва да го изтръгне от мястото му. Точно до мен се освобождава място. В момента, в който сядам, чувам как възрастен господин се обръща към жена на средна възраст “Ех, госпожо, Вие трябваше да седнете! Явно днес младите са по-уморени от нас – старите!”. – Идва ми да изкрещя, така че целия влак да ме чуе: “Няма нищо срамно в това някой, който изпитва силна болка, да седне! Но разбира се аз не изглеждам болна, нали, все пак съм млада! Сигурно дори не сте чували за заболяването, от което страдам! Вместо това ставам от мястото и заравям поглед в електронната си книга, игнорирайки заобикалящия ме свят.
Ендометриозата е състояние, при което тъкан, подобна на ендометриума (вътрешния слой на лигавицата на матката) се открива извън матката, най-често в други органи в областта на таза, което може да доведе до разнообразни симптоми, най-сериозните от които са силни болки и безплодие. Това състояние е познато на медицината от повече от 150 години, а като набор от симптоми – повече от 2500 години. През годините възможните лечения са включвали: усмирителни ризи, пиявици, кръвопускане, увисване с главата надолу, бременност с лечебна цел, хирургическа намеса и др. Добрата новина е, че днес лекарите не прилагат повечето от тези методи. Лошата новина е, че за ендометриозата все още не е открит лек – тя може да бъде третирана, но не и напълно излекувана.
За мен диагнозата дойде преди 5 години. При рутинен преглед при гинеколог ми беше открита киста на единия яйчник. След няколкомесечно лечение с хормонални контрацептиви, кистата не изчезна. Лекуващата лекарка в известна болница за репродуктивни проблеми ми препоръча кистата да бъде премахната с лапароскопска операция.
Едва навършила 21 години, дори не осъзнавах какво въздействие ще има заболяването върху живота ми занапред. Не се досещах и че симптомите може би са били налице поне няколко години преди диагнозата. Бях свикнала да потискам болката. От 5-годишна се занимавах с класически и модерен балет и често ми се налагаше да танцувам, дори и да не се чувствам добре.
Приех операцията с учудващо спокойствие. Дори успокоявах загрижените си близки, че всичко ще бъде наред.
След нея лекуващата лекарка ми представи различните опции за лечение, никоя от които нямаше да доведе до пълното ми излекуване.
Първият вариант беше бременност, която на този етап ми се струваше немислима. Бях още студентка в университета и исках да живея живота си като такава, да се забавлявам и да му се радвам, защото уж това били най-хубавите години на човек. В този етап от живота си имах връзка с човек, който подценяваше състоянието ми. Няма да забравя как често ми казваше: “Е, не е чак толкова сериозно – има момичета, които не могат да излязат от леглото, когато са в цикъл. Ти просто имаш нисък праг на поносимост на болка”. Така научих, че не трябва да позволявам на никого да определя начина, по който се чувствам и трябва да се вслушвам повече в себе си и сигналите на тялото си. А също така и че не трябва да бъда с човек, който не разбира как се чувствам.
Отхвърляйки първата опция, пред мен се изправи следващата – да започна терапия с инжекции, които изкуствено да ме поставят в менопауза и да спрат действието на хормоните, които подхранват заболяването. Тази терапия, от своя страна, крие много рискове и странични ефекти, които също не се вписваха в начина, по който си представях студентските си години.
Третият вариант, който ми беше предложен включваше участие в клинично тестване на ново лекарство. Новото лекарство трябваше да действа по подобен начин, но вместо с инжекции, да се приема с таблетки. За разлика от старото, новото лекарство, по думите на лекарката, било “по-пречистено” и не причинявало странични ефекти.
Избрах третия вариант, но така и не стигнах до приема на лекарството. Преди него трябваше да мина период на изчистване на тялото от контрацептивите. В рамките на около 3 месеца ежедневно попълвах електронен дневник, посочвайки болките които съм изпитвала през деня, оценявайки силата им от 1 до 10. През този период изпитвах значително силни болки, но го отдавах на факта, че е твърде скоро след операцията. Бях убедена, че участвайки в изпитването на новото лекарство помагам не само на себе си, но и на медицината да открие по-добро лечение за всички нас, които страдаме от това състояние.
Три месеца по-късно ми беше съобщено, че съм отпаднала от програмата. Лекарката обясни единствено, че менструалният ми цикъл бил твърде кратък (едва 24 дни). Лаконичното ѝ обяснение ме остави в недоумение и шок.
Това наложи преминаването към втория вариант – лечение с препарат, наречен “Лукрин депо”, който се поставя инжекционно веднъж в месеца и действа като изкуствено въвежда пациентката в менопауза (с всички произтичащи от това странични ефекти).
След шока от отпадането от програмата за новото лекрство, се сблъсках челно със скръбта и преминах през всичките ѝ етапи. Въпреки, че се съгласих да започна терапията с Лукрин, отричах нуждата от това. Последваха гневът, депресията, договарянето и накрая – приемането. В последния етап най-важна роля изигра срещата с мъжа, когото сега наричам свой съпруг. Той е до мен винаги и във всичко, интересува се и проявява разбиране към състоянието ми. Заедно гледаме в една посока, споделяме общи стремежи и мечти.
Промених начина си на живот, започвайки от храненето. Започнах да спортувам активно, дори когато ми е трудно и изпитвам болки. Положих усилия да се освободя от всички вредни влияния. Промених приятелските си кръгове и се обградих с хора, които ме ценят, заради това, което съм, а не ме използват за постигането на собствените си цели. Работих усилено да предефинирам моите собствени цели и да се мотивирам да ги постигна. Разбрах, че когато много силно искам нещо, малко неща могат да ме спрат и болестта не е едно от тях. Тя не успя да ме спре да завърша образованието си, да работя професията която обичам, да се наслаждавам на хубавите мигове, да пътувам – дори да посетя Кения!
Сега съм по-силна от всякога и готова за нова битка – да стана майка. По-силна съм, защото приех, че заболяването ми е част от живота ми – пречка, с която трябва да се боря ежедневно. Като Сизиф, който всеки ден търкаля камъка до върха на планината и всеки ден трябва да започне отначало.
Това, което ми дава сили да продължа е надеждата. Може би в този момент някъде група учени провеждат проучване, което ще спомогне за по-доброто разбиране на ендометриозата. Може би някъде хирурзи оперират, използвайки нови методи и техники. Някъде в момента се провежда шествие на жени, болни от ендометриоза, с цел повишаване на осведомеността на обществото по този въпрос. Светлината на надеждата проблясва в края на тунела от болка, самота и неразбиране.
За да научите повече за хората зад фондацията, прочетете историята и на Мария Георгиева, както и моята история Как ендометриозата стана толкова важна кауза за мен. Още за екипа можете да откриете на страницата на фондацията.