За загубата на близък

Photo by Ben White on Unsplash

Днес разбрах, че една от най-близките ми приятелки е загубила баба си. Не знам дали успях да я утеша, когато говорихме, но и не мисля, че  е задължително това да се случи, защото смятам, че да бързаме да утешаваме в момент, в който човек има нужда да излее мъката си, не е най-доброто нещо, което можем да направим за него.

И се сетих за всички неща, които направих, или по-скоро не направих, за да оплача аз собствените си мъртви. Днешната ни култура поставя смъртта в едно друго, далечно място, където не я виждаме и забравяме за нея, а това изобщо не ни подготвя да се справим, когато я срещнем. Имаме много малко възможности на научим как да оплачем мъртвите си и да продължим живота си. И най-често правим именно това, което изглежда правилно в момента, но се оказва, че фактически изобщо не ни помага. Какво правим?

1. Опитаваме се да не усещаме скръбта и тъгата.

Особено ако вече е минало време, си мислим, че „трябва“ да се почувстваме по-добре и едно ново разстройване няма място. Стискаме зъби, защото така „трябва“, правим се че всичко е наред, защото така „трябва“ и в крайна сметка не постигаме нищо друго, освен да останем в това състояние на стискане на зъби и правене, че всичко е наред за постоянно.

Вместо това ви предлагам да изживеете чувствата си без да ги потискате, колкото и болезнени да са. Плачете, ако ви се плаче, викайте ако ви се вика, разказвайте на познати и непознати. Разстройвайте се на годишнини дори и да са минали десет години от тогава и всички да очакват да приемете нещата нормално. И бъдете спокойни, ако се чувствате така. Всеки усеща нещо различно. Социален натиск, обичаи, порядки, приличие, нищо не трябва да ви спира да изразите чувствата си. Потърсете друг начин, ако смятате някой за неподходящ, но не ги преглъщайте. Не се правете, че всичко е наред, ако не го усещате така. А ако ви е страх, че отдадете ли се на тези чувства, никога повече няма да се измъкнете от тях, ви обещавам, че ще загубят силата си веднъж щом получат отдушник навън, към който се стремят. И ще се почувствате много по-леки след това.

Photo by Tom Pumford on Unsplash

2. Скърбим сами.

Тук повечето сме специалисти – обществото и културата ни е твърде индивидуалистична, а и силно насочена към удоволствието. Възпитани сме и сме програмирани от социалните порядки да се изолираме, когато изпитваме неподходящи, нелицеприятни чувства, всичко различно от удоволствие, радост, ентусиазъм. Дори гневът намира много по-широк израз отколкото тъгата и скръбта.

Вместо да се изолирате обаче, опитайте да поговорите с някой. Адски трудно е, защото всички си мислим, че никой не иска да слуша за депресиращи неща. Но ако преминете тази невидима бариера, ще установите, че всеки около вас е преминал през някаква голяма загуба в живота си (да загубиш любимото си куче също е голяма загуба, така както и да се пренесеш в нов град когато завършиш училище). И всеки може да ви разбере. Може да изслуша, да предложи рамо, да предложи някоя утешителна дума. А дори и да не го направи, самото споделяне намалява тежестта неимоверно. В това отношение възрастните сме с малко повече предимство – общо взето си знаем, всеки е загубил близък от една възраст нататък и не се притесняваме, че няма да ни разберат, страх ни е единствено да не покажем слабост. Ако обаче подобна загуба се случи на млад човек, тогава е страшно лесно той да се почувства изолиран, отделен от приятелите си, които не го разбират. Ако сте един от тези млади хора, може би ще намерите повече разбиране в някой малко по-голям, или в някои приятел някъде далеч, който е минал през подобно нещо? Има разбира се и достатъчно квалифицирана помощ, към която винаги е добре да се обърнете, ако усетите, че имате нужда, но понякога обикновен разговор с приятел, или с приятелски настроен познат, или дори непознат, може да се окаже достатъчен, за да свали част от бремето.

3. Смятаме, че времето ще излекува раните.

Това общо взето го срещаме като послание навсякъде – по филми, по книги, в ежедневни разговори. „Трябва му още малко време“, „Ще му мине с времето“, „Времето лекува“ и т.н. Е, пълна лъжа е. Нищо не се оправя с времето. Самото време не лекува. Ако сте зациклили в онази ситуация от първата точка, мога да ви гарантирам, че и двайсет години да минат, болката ще си е все толкова голяма, колкото и първия ден.

Времето само по себе си не оправя абсолютно нищо и чакайки да се случи нещо можем единствено да си причиним още болка. Това, което правим през това време, е всъщност нещото, което ни лекува. А можем да направим много много неща и този списък е малка част от тях.

4. Опитваме се да сме силни заради другите.

Това е едно от най-странните неща, които съм правила. Звучеше толкова задължително преди, сега не мога да открия и капка смисъл. За какво и за кого точно си силен? Как точно си силен, ако всъщност това което правиш, те превръща в още по-слаб и изтормозен човек? Кому е нужно това? На мъртвия, който гледа отгоре? На живите, които също се опитват да се справят с това по съвсем същия безсмислен начин? Накрая всички остават още по-счупени отколкото са били в началото и изобщо не си помагате нито на себе си, нито на хората около вас.

Не зная какво точно да препоръчам тук, но знам от опит, че да се преструваш на силен, когато не си, води единствено до физическо, душевно и емоционално изтощение и в крайна сметка те превръща точно в това, което се опитваш да избегнеш – пълна развалина. Страхът от показването на слабост е нещо, силно вкоренено в културата ни, но е и нещо, което не помага на абсолютно никого. Иска се много смелост да признаеш, че си уязвим и в даден момент не можеш да се справиш. Но именно това е първата и най-важна стъпка към справянето.

5. Заравяме се в работа.

Всъщност, дори не е задължително да е работа. Може да е каквото и да е, което разсейва и държи зает мозъка. При мен беше работа, учене, работа, учене, четене, гледане на безкрайно много филми, от които нямам много спомени, пак работа и пак работа без свободна минутка за дори и една мисъл. Мисленето беше болезнено. Е, нека ви кажа нещо – разсейването изобщо не помага. Само прави нещата още по-зле. И боли много повече. Да не говорим за усложненията от прекаляването с каквото и да е, което изобщо не е умна стратегия за справяне с душевни проблеми.

Лично аз започнах да усещам успокоение едва когато останах достатъчно свободна, за да успея да чуя мислите си, да усетя без филтър какво всъщност усещам, и да си дам сметка колко много неща са искали да излязат навън, а не съм им дала възможност заради вечната ми заетост и паническия страх да изразявам нещо, което ми се струваше, че трябва да бъде потиснато и сркито дълбоко навътре. Изваждането на всички тези чувства наяве беше много болезнен процес и вероятно доста хора са се чудели какво става с мен докато се превръщах от вечно хладнокръвна в изпускаща си нервите и силно емоционална и откровено нестабилна жена, но открих, че емоциите стават малко по-малко помитащи всеки следващ път. Установих, че дадеш ли им израз, след това се уталожват. Точно както бурното море в крайна сметка се успокоява.

И не, нищо няма да излекува загубата ви. Но помислете си – трябва ли да я излекувате? Скръбта за близък – това е израз на чувствата, които сте имали и все още имате към него. Този човек е бил с вас и нищо не може да промени този факт. Така че чувствата няма как да изчезнат, а и не бива. Аз лично вярвам, че спомените за хората, които са ни напуснали остават с нас не случайно. Това са ценности, които бих искала да оценяваме подобаващо. И добрите и лошите. Те са част от нас и ни правят това, което сме. Но ние все още сме тук и ни остава още време. И би било добре ако се научим да го използваме пълноценно.