Ваня Стойчева вероятно вече познавате от епизода на bTV Репортерите от 17.03.2019, на тема ендометриоза, където споделя собствения си опит, особено с операции бременности. На 26.03.2019 Ваня сподели историята си и на пресконференцията на фондация „Ендометриоза и репродуктивно здраве“ в БТА.
Вдъхновена от опита си, Ваня в момента не само гледа двете си дечица, но също така изучава нутриционистика и се е ангажирала и с писане на статии на тема здравословно хранене и репродуктивно здраве за сайта на фондация „Ендометриоза и репродуктивно здраве“. Историята ѝ е препечатана от сайта, който заедно с Мария Георгиева създават, за да помагат на двойки с репродуктивни проблеми – Health and fertility. com.
Тази история е част от поредицата Ендо истории. Пълният списък с истории можете да видите тук.
*
Убежденията могат да те разболеят.
Убежденията могат да те излекуват.
*
Много време се колебаех как да опиша моята история. Имаме секция за лични истории, но все още никаква информация там. Някак си усещах, че аз трябва да направя първата крачка, за да имам право да поискам от друг да прояви тази смелост. Много е трудно да разкажеш за проблемите си пред голяма аудитория заради цялата емоция, през която си преминал, и все пак е важно да събереш куража да го направиш, защото дори тя да помогне на един единствен човек по пътя му, ще си струва.
И така, наскоро попаднах на една лекция, която за пореден път ме върна към моята история. Лекцията е на Брус Липтън и темата е Физиология на вярванията. Можете да видите цялата лекция на английски в края на текста. Бях попадала на интервю на Брус Липтън в Списание 8 преди време и идеите му, подкрепени с научни доказателства и експерименти, силно ме заинтригуваха още тогава. Той доказва, че това в каква специализирана клетка ще се превърне една стволова клетка, не се определя от ДНК-то, което тя носи, а от условията на средата, в която е поставена. В лекцията, която споменах той прехвърля тази теория на по-високо ниво и обяснява, че ако лекар ви постави дадена диагноза и ви каже, че ще умрете до 3 месеца, най-вероятно наистина ще се случи точно така. Защо? Защото лекарят е част от средата, която подава сигнал на вашите клетки какво трябва да правят и същевременно, лекарят за самите вас е авторитет. От друга страна, той споменава интересна статистика, че 2/3 от операциите с положителен резултат са плацебо ефект в действие. И това ме накара да се замисля. Не омаловажавам по никакъв начин действията на лекарите, които ми помогнаха по пътя, но нека ви разкажа как самите тези лекари ми помогнаха да включа и плацебо ефекта в положителния изход на историята ми.
Убежденията ти могат да те разболеят.
Аз съм от момичетата, с много болезнен цикъл, на които лекарите винаги казват, че това е нормално и че след като родят нещата ще се нормализират. Майка ми също беше от поддръжниците на това мнение, защото при нея нещата са били подобни. Но болките постепенно ставаха все по-силни и в един момент, на 17 годишна възраст, се озовах в кабинета на една възрастна гинеколожка с 5 сантиметрово кистично тяло на единия яйчник, която ми изписа противозачатъчни и тактично подготви майка ми, че ако не се повлияя от хормоните, ще се наложи операция. Повлиях се. Операция в онзи момент не се наложи. Кистата се скри. Болките намаляха, но аз останах с убеждението, че нещо не е наред и положението може да се влоши във всеки един момент. Така продължи няколко години. Болките постепенно се върнаха с пълна сила, тъй като след 6 месечен курс, спрях противозачатъчните. Излишно е да казвам, че от тях се чувствах много зле и имах всякакви странични ефекти. Започнах да прескачам от лекар на лекар, за да търся причината за тези болки и диагнозите и обясненията непрестанно се меняха – фоликулярна киста, просто болезнена овулация, сраствания, вътрешни хемороиди, тогава за първи път чух и диагнозата ендометриоза, която ми звучеше най-страшно от всички, защото единствените решения, които ми даваха в случай на такава диагноза беше бременност или операция. А аз следвах в университета, исках тепърва да градя кариера и изобщо не ми беше до деца в онзи момент, а операцията ме плашеше страшно много.
С годините лекарите започнаха да ми казват, че вероятно ще имам трудности със забременяването. Пиех периодично хормони, билки. Четях. Следвах различни алтернативни режими за лечение. Дойде и моментът да се омъжа и да се замисля за деца. Реших да мина на преглед профилактично, за да се уверя, че кистата я няма. Лекарят ми каза, че скоро ще овулирам и че киста не се вижда. Така и не ме извика, за да проследи дали фоликулът се спукал наистина. Но след няколко месеца неуспешни опити съмнението, че нещо не е наред надделя над увещанията, че няколко месеца опити са много малко време, за да се притеснявам и аз отново се озовах в кабинета на лекаря. Който каза, че имало някаква малка сянка в матката, която може да е полип и да пречи на имплантацията на ембриона. Направиха ми хистероскопия, която доведе до нови болки, по време на цикъла, когато не би трябвало да има такива. Оказа се, че полип няма. И аз отново останах без обяснение защо бебето не идва.
Преминах през още двама препоръчани лекари, единият, от които дори не ме прегледа, а по старите снимки от предишните ми прегледи, ме изкара хипохондичка, която бърка нормалната овулация с киста. След този „преглед“ не стъпих при конвенционален лекар в следващата година. Другата лекарка ме изпрати на скенер на малък таз, който в последствие се оказа, че не показва нищо от тъканите, които трябва да се видят и е трябвало да ме изпрати на ЯМР. Единственото постигнато беше директно облъчване на всички органи на малкия таз, които трябваше в близките месеци да създадат нов живот. Конвенционалната медицина все повече ме отчайваше.
Започнах да търся алтернативни методи. Преминах през двама билкари. Единият, от които внукът на прочутия Петър Димков. Той снабди мен и съпругът ми с няколко страници напътствия за терапия с билки, хранене, начин на живот, утвърждения, вани, компреси и какво ли още не и ни изпрати по живо по здраво. Преминах житен режим, промених генерално начина си на хранене, но депресивните състояния само се влошаваха, както и болките при цикъл.
След две години неуспешни опити за забременяване стигнах до решението, че трябва да се обърнем към инвитро клиника, с надеждата там да открият защо бебето не идва. Първата лекарка, при която попаднахме след третия преглед и един опит да предизвика овулация с инжекция LH, ми нахвърля едно листче с две имена на лекари и насочване за диагностична лапароскопия. Обясни ми, че по някаква причина овулация при мен не може да настъпи и образувам фоликулярни кисти всеки месец. Тръгнах си от кабинета обляна в сълзи.
Убежденията ти могат да те излекуват.
Междувременно на прегледите се бях запознала и с колежката й, която беше проявила много по-голямо съчувствие и разбиране към моите страхове и съмнения. Реших, че искам тя да ме следи. Изминаха няколко месеца в проследяване на цикъла и опити да се предизвика овулация. Като междувременно аз продължавах да пия билки и включих допълнително корен от мака по схема. Овулация настъпи, бременност – не. Симптомите започнаха да се влошават драстично, започнаха да се появяват нови болки и дискомфорти и постепенно признах пред себе си, че пътят ни към желаното бебе минава през операция. Започнах да проучвам възможности, къде да я направя. Моята лекарка, виждайки колко се страхувам от интервенциата ми предложи да потърсим болница, където ще позволят и тя да присъства на операцията. А аз наистина изпитвах страх. Страх, че ще ме приспят и може да се събудя без яйчници или без матка или тръби и мечтата ни за бебе да се изпари отведнъж. Страх, че може нещо да се обърка и да не се събудя изобщо.
И така от възможните варианти първо се спрях на опериращ лекар в голяма държавна болница, при който си записах час за преглед. Изключителен диагностик, той беше първият, който уверено ми постави диагноза ендометриоза и изброи точно органите, където смята, че има разраствания на ендометриозна тъкан. Въпреки, че вътрешно очаквах такава диагноза, това да го чуя от устата на лекаря ме изплаши още повече. На въпроса ми кога можем да възобновим опитите за бебе след операцията, отговорът беше, че трябва да изчакаме 6 месеца, през които ще съм в изкуствено предизвикана менопауза чрез хормонални инжекции. Излязох от кабинета и самообладанието ми рухна. Тресях се от страх и нерви и не можех да спра да плача. И този преглед беше може би най-доброто, което можеше да ми се случи. Защо ли? Защото ме изплаши достатъчно, за да се реша на другият вариант, който имах. Операция в частна болница в Австрия, където моята лекарка може да асистира.
При пристигането ни там, лекарят, който щеше да ме оперира, ме прегледа и потвърди диагнозата, която ми дадоха в България – ендометриоза и разраствания по много органи в малкия таз. Но при този преглед имаше една дребна, но много съществена разлика. На въпросът ми кога можем отново да започнем с опитите за бебе, докторът ми каза: „Веднага след първият ти цикъл след операцията.“ Аз грейнах. Той нямаше желание да ми слага хормонални инжекции, нямаше желание да ме кара да чакам 6 месеца и да преживея всички негативни странични ефекти на предизвикана менопауза. Той ми даваше огромни шансове да забременея в рамките на година след операцията. И това промени всичко. Операцията премина изключително успешно. Раздвижих се много бързо. Не се случи нито едно от възможните следоперативни усложнения, въпреки сериозната интервенция. Персоналът, който се грижеше за мен след операцията също имаше огромен принос към всичко това – непрекъснато широко усмихнати и искрено загрижени към болките на пациентите, винаги готови да се отзоват и да помогнат.
Върнахме се в България – съпругът ми беше неотлъчно до мен през двете седмици в Австрия. Взех си по-дълъг болничен и реших да обърна внимание на себе си. Първият ми цикъл след операцията беше цяло чудо за мен. Нямах спомен, кога за последно съм имала толкова безболезнен цикъл. Заедно с лекарката ми решихме да изчакаме още един месец преди да подновим опитите за бебе, но това не ме притесняваше. На втория месец след операцията със съпругът ми видяхме толкова чаканите две черти на теста за бременност. Не можехме да повярваме, всичко беше станало толкова лесно и естествено.
Убежденията ти могат да те разболеят.
И тогава отново дойде страхът. „Ами ако навредя по някакъв начин на това малко същество, което расте в мен.“ Спрях всякакво движение, а до тогава бях доста активна физически – посещавах спортни занимания, ходех пеша. Не смеех да изпия чаша чай без да съм проверила съдържанието и дали е безопасно за бременни, да не говорим за алкохол в каквато и да е форма.
И нашето бебе, реши, че явно не сме готови за него. На прегледа се оказа, че плодът няма пулс и е спрял да се развива. Не исках да повярвам, започнах да търся причина, да се обвинявам. Не спирах да плача. Същевременно лекарката ми каза, че ако тялото ми не го изхвърли, ще трябва да вляза в болница за кюртаж. Не понасях идеята да се върна отново в болничната обстановка. Седмица по късно започна кървене и силни контракции. На прегледа след като премина силното кръвотечение се установи, че всичко се е изчистило и няма нужда да постъпвам в болница. Последваха три месеца изчакване хормоните ми да се нормализират след бременноста. Три месеца, в които аз започнах да правя някои промени за себе си, които все оставях за след като забременея. Започнах да ходя на йога, там намерих някакво успокоение и баланс на емоциите, които бях преживяла при загубата.
Убежденията ти могат да те излекуват.
На третия месец отново бях бременна. Но този път реших – аз правя най-доброто, на което съм способна, да става каквото има да става. Грижех се да се храня здравословно. Посещавах редовно часовете по йога. Разхождах се. Четях. Грижех се за себе си. И благодарях. Благодарях всеки ден за живота, за здравето и за малкото същество, което расте в мен. И така изминаха 9 месеца. Седмица преди термин, след 20 часово раждане, аз и съпругът ми прегърнахме най-голямото щастие в живота ни – нашия син. Кърмих го до година и осем месеца. Цикълът ми се възобнови година и половина след раждането. Три месеца по-късно отново бях бременна.
Вече съм майка на две деца и вярвам, че всичко в живота се случва по най-добрия възможен начин и в най-правилното време, за да научим уроците, за които сме дошли и да израстнем като хора. И не спирам да благодаря. Всеки ден.
Това е моята история. Дълга и шарена, но с щастлив край. Пожелавам го на всички, които се борят да имат своя рожба.
Бъдете здрави!
Фотография от www.photolin.com.
Една от 10
Ендо истории
Библиотека
Какво е ендометриоза
Какви стъпки да предприемем след диагнозата