Ендо истории: Ромина Тренева

Тази история е част от поредицата Ендо истории. Пълният списък с истории можете да видите тук.

Ромина ни разказва колко огромна разлика има между лекар, на който нямаш доверие, и такъв, на който можеш да се довериш. Намериш ли го, успяваш да се справиш и с неща, които преди са изглеждали невъзможни. Надявам се да намираме все повече такива лекари:

Всичко започна с един рутинен преглед и думата ендометриоза.

Откриха ми 7-сантиметрова киста. И аз попитах “и сега какви хапчета да пия за да я махна?”. Докторката изсумтя и каза “Никакви, директно за операция!”. Изпитах пълен шок и нямах представа какво става. Никой нищо не ми обясняваше. Бях на 26 години. Последва лапароскопска операция в Майчин дом. 24 часа никой не ми казваше какво е станало, как е минало. Само знаех че всичко е ок. На изписване, ей така ми зададоха въпрос, на който и до ден днешен искам да променя отговора – “Дете искаш ли сега да правите?”, Бях съвсем от скоро със сегашния ми съпруг и двамата не го осмислихме сериозно въпроса и дирекнто отговора ни беше “не”. Започнах терапия със Золадекс. Започнаха топлите вълни, напълняването, промяна в настроенията и най-големия ми враг до ден днешен – паническите атаки.

Съпругът ми изтърпя всичко стоически. До ден днешен нямам думи, с които да му благодаря за търпението и любовта с които ме даряваше във всеки един момент, дори в моментите в които не можех да го понасям.

Минаха 6-те месеца, а после още 2 години. Ходих на психолози и психотерапевти за да се боря с паническите атаки. Опитвах се да спра антидепресантите в продължение на 2 години без никакъв успех. Чувствах се като парцал и сякаш животът просто си тече покрай мен, а аз седя и го гледам как ме подминава. Не исках да ям, да излизам или да се виждам с който и да е.

Преди няколко месеца започнаха отново болките. Откриха ми една ендометриозна киста и според лекарите още една фоликулярна. Оказа се и че двете са ендометриозни. И двете бяха по 7 см. Всяка си беше захванала по един яйчник. Стана ми лошо и си спомних през какво минах. Паник атаките ми се засилиха и се сринах. Опцията операция ме изпълваше с панически страх. Реших, че ще пробвам с хомеопатия. Пих 6 месеца, резултат никакъв. Започнаха адските болки по време и преди цикъл. Разпоростряха се по целия таз, по бедрото и коляното. Не се разделях с електрическата си възглавничка. Ходех на работа с нея. Подиграваха ми се, но на мен грам не ми пукаше. Бях готова на всичко да облекча болката. Започнах да приемам всякакви болкоуспокояващи. Дозите достигаха лимита, който е позволен. Ходих на билкарка. Пих билки 3 месеца. Кистите от 7 см станаха 10. Множество сраствания. Матка напълно неподвижна. Не издържах на болката. Осъзнах, че без операция няма да мине. Започна обикаляне по лекари.

Майчин дом – отворена операция и отстраняване на яйчниците.

Щерев – лапароскопия, нямат представа какво ще намерят, но дори и без мое съгласие ще ми махнат яйчниците ако преценят.

Надежда – отвратително отношение. Лапароскопия. Отстраняване на яйчници и матка. При въпроса „А това че не съм раждала?” ми се отговори “еми да си, на колко години си?”.

Бях попаднала в черна дупка. Нямах идея какво да правя. Една вечер се видях с най-добрата ми приятелка. Разказах й какво се случва и че съм в задънена улица и че мисля да се доверя на лекари които ме имат за парче месо или поредния пациент. Само и само тази болка да спре. Тя ме подсети, че преди години, когато ме оперираха, ме беше посъветвала да отида при нейния лекар. Помогнал на много жени да се оправят и да имат детенце. Нещо, за което вече се бях отказала.

Вече нямах вяра на лекарите, но реших да се доверя на приятелството.

Прегледът беше в Токуда. Докато си чаках реда, изпитвах безнадежност и се подготвях са поредните лоши новини, които да ме сринат отново. В кабинета влизаха и излизаха все усмихнати пациенти. Чуваше се смях. Почуствах лъч надежда, че и аз ще изляза с усмивка.

Дойде и моят ред. Със затихнало сърце влязох в кабинета. Висок и леко пълничък мъж се представи за моя лекар, който щял да ми помогне да се излекува всичко. Поусмихнах се. Започна прегледа. Човекът ме прегледа обстойно. Попита ме какво искам да се случи и какво съм събрала като информацията от лекарите. Обясних му, че не съм раждала и че искам и аз да си имам детенце. Обясних му, че са искали да ми отстранят яйчниците. Той помисли. Забелязах и почуствах, че той не ме вижда като поредното парче месо, от което ще изкара пари. Виждах, че обмисля какво да стори, какво би било най-добре за мен. Каза ми, че действително кистите не са малки и че има доста сраствания, но ще даде всичко от себе си за да спаси всичко.

За първи път от години почувствах доверие към лекар.

Назначихме дата на операцията.

Чувствах, че знам че съм на правилния път, но паник атаките не ми позволяваха да се успокоя.

В деня преди операцията ме приеха в болницата. На няколко пъти бях на път да си събера нещата и да избягам. Изпитвах чист, първичен ужас от операцията. Но после си казах “И какво като избягаш? Кистите и болката ще се махнат ли? Ще водиш нормален живот ли? Не!“ За това се заинатих като магаре на мост и останах. Знаех че инатът ми е по-силен от страха и го използвах в цялата му сила.

Операцията мина. 20  мин след като излязах от упойка, лекарят мина да ме види. Страх ме беше да го попитам, но първите ми думи бяха: “Имам ли си яйчници и матка?”. Той се усмихна благо и ме успокои че всичко си е на мястото и че всичко е наред. Успокояваше ме като малко дете.

След интензивното всеки ден по няколко пъти идваше при мен да ми обърне внимание и да ме попита как съм.

Оказа се че операцията от 1 час е била 4 часа. 4 часа се е борил за яйчниците, тръбите и матката. Всичко се е било срастнало. Всички в операционната са му казвали да ми махне единия яйчник, но той им казал, че ми е обещал, че ще спаси всичко. Борил се е за мен. За моето желание. Каза, че нямам представа как толкова време съм издържала на болката.

Следващата тема която подхвана бяха антидепресантите. Заради тях съм кървяла много сериозно по време на операцията. Помоли ме, както най-добрия ми приятел би, да ги спра. Каза, че вече има на кой да се доверя и че всичко е наред. Някак си този човек ми влезе под кожата и осъзнах че той казва истината. От 3 месеца вече не ги пия. Той ме помоли да му обещая. Обещах. И при всяко едно съмнение, което се прокрадва в мен, се сещам за обещанието, което съм дала на човека, който спаси бъдещето в което мога да имам дете.

От 3 месеца съм на противозачатъчни за да се регулира цикъла. В очакване на зелена светлина за бебенце. Започнах да спазвам диета. Виждам, че сега животът не тече покрай мен, а напротив. Участвам в него.  Преди заради болките не исках да излизам от вкъщи, сега съм постоянно с приятели навън.

През цялото това време съпругът ми беше до мен. Подкрепяше ме. Даваше ми сила и обич, дори когато не заслужавах. Ако не беше той, нямаше да изържа всичката болка и страх, които бяха в мен.

Сега нашата борба за детенце започва.