Ендо истории: Мария Георгиева

Мария Георгиева е председател на Фондация Ендометриоза и репродуктивно здраве, приятел и много активен глас за информираност относно ендометриозата. Специално за месец март тази година се съгласи да сподели историята си тук.

Тази история е част от поредицата Ендо истории. Пълният списък с истории можете да видите тук. Както винаги, заглавията и подчертаванията са от мен.

Аз съм Мария Георгиева. И имам ендометриоза, или ендо, както я наричам по-нататък в текста.

Моята ендо история е дълга и наситена с контрасти. Може би не е по-различна от всяка друга ендо история, но въпреки това вярвам, че имам какво да споделя. Напоследък слушам, чета и виждам много истории, сходни с моята, осъзнавам колко много си приличаме с всички ендо жени по света и знам, че има надежда.

Бях диагностицирана с ендометриоза през далечната 1992 г.

Тогава бях на 16 години и нямах представа какво се случва с мен. От идването на менструацията ми на 14-годишна възраст бях свикнала с мисълта, че болката е нещо нормално, че ще отмине, че е временно състояние, че не трябва да говоря за това, че трябва да търпя. До момента, в който зачестилите посещения в спешното отделение с посинели крайници и припадъци започнаха да притесняват родителите ми и това ме отведе в „Майчин дом”, София, където лекарите откриха 6-сантиметрова шоколадова киста на левия ми яйчник.

Последва операция и диагноза ендометриоза без никаква информация от лекарите относно заболяването, освен присъдата, че е за цял живот. След лапароскопията изборът ми беше поставен между инжекции „Даназол” и хапчета „Оргаметрил”, но и двата варианта целяха спиране на цикъла за поне 6 месеца. Тогава не разбирах защо не трябваше да имам цикъл, но идеята да не изпитвам болки всеки месец ми се стори много привлекателна. Поради финансови причини моите родители избраха лечението с „Оргаметрил” (което може би е дори по-малкото зло от „Даназол”) и експериментът започна.

Помня как тялото ми се промени до неузнаваемост. Качих 20 кг за отрицателно време, но пък нямах цикъл и болки. Тогава си мислех, че това ще ме излекува. Помня доста ясно също как заради промените в теглото ми отнасях купища подигравки от съучениците си. На 16-годишна възраст чувствителността към външния вид е особено силно развита и негативните преживявания в тази посока остават белези за цял живот. Както си нося и белезите върху корема вече 27 години.

Рецидив

Две години по-късно, след първата ми лапароскопия и лечение с „Оргаметрил”, получих рецидив, с киста вече на десния яйчник. Тогава, за мое щастие и благодарение на родителите ми, срещнах и лекаря, който направи най-много за мен – д-р Маркус Еберхарт, щвейцарски гинеколог-хирург. Той беше дошъл на обменни начала в моя роден град и се съгласи да ме оперира. Почти не го помня, но съвсем скоро го открих в интернет (да живее Google!) и разбрах, че все още практикува в малък град в Швейцария. Това е човекът, чиито ръце са направили за моята ендометриоза най-доброто в хирургията през онези години, когато никой тук още дори не беше чувал за т.нар. еxcision surgery. Благодарение на него в продължение на поне 10 години, освен че нямах нито един рецидив, ендометриозата ми остана „приспана” в стадий 1. Той ми забрани „Даназол”-а и „Оргаметрил”-а и ми препоръча противозачатъчна терапия, която за тези 10 години ме спаси от болки, рецидиви и други непонятни симптоми.

През годините на хормонална терапия чух много мнения от лекари – от „забременявай бързо” до „никога няма да имаш деца”. Когато имаш ендо, гинекологичните прегледи стават почти ежемесечно занимание и можеш да чуеш всичко, което лекарите знаят или не знят за ендометриозата. Тогава не осъзнавах какви щети ми нанасят, казвайки ми, че няма да мога да имам деца. Възпитана съм да не отдавам излишно внимание и да не драматизирам здравословните си проблеми, да не споделям с приятели и близки болката си. Вътрешно обаче винаги съм знаела, че аз ще бъда майка, по един или друг начин.

10 години живеех в мир с ендометриозата – аз градяща кариера, пътуваща по света, забавляваща се с приятели, с много партита, а тя приятно заглушена с хормони, докато един ден не реших, че е време да я срещна лице в лице. В 30-те ми години се случиха и хубави, и не дотам приятни събития – това бяха годините, в които открих хомеопатията, а след нея и силата на храната, детокса и ползите от веганството, но беше и времето, когато преживях спонтанни аборти и трябваше да свиквам с мисълта, че може би никога няма да имам дете.

Хомеопатия

През 2007 г. реших да сложа край на хормоналната терапия и да се погрижа за тялото си по друг начин. Благодарение на един специален за мен човек се отдадох на лечение с хомеопатия и билки и забравих за хормоните. За жалост болките се върнаха с пълна сила, но учудващо за мен нямаше други по-сериозни последствия от спирането на хормоните като кисти и сраствания. Добрата хомеопатична практика ме вдъхнови да запиша и курс по класическа хомеопатия през 2011 г., а след това и курс по медицина в НСА София.

Хомеопатията беше онова, което ми даде голямо разбиране за човешкото тяло, а правилните книги и хора просто идваха едни след други. Разбрах колко е важна храната и че ние сме това, което ядем (клише, но самата истина!). В продължение на две години експериментирах и наблюдавах как се чувства тялото ми. Спирах за определени периоди млечните продукти, захарта, глутена, месото, прекарвах дни и седмици в гладуване, пиене на отвари и сокове, правих детокс по пълнолуние, 20 дни суровоядствах, назначих си и режим с добавки, с които успях да овладея до някаква степен болките от ендометриозата. Изпитала съм и схемите на гладуване на д-р Гайдурков, акупунктурата и аюрведата. Истината е, че вече съм друг човек.

Да, ендометриозата е все още мълчаливата ми съквартирантка, но се научих да живея в мир с нея и лека-полека да заглушавам опитите й да си извоюва място в тялото ми. Научих се да познавам сигналите на тялото си, какви храни му влияят зле, кога имам нужда от почивка, кога трябва да се движа повече и т.н. Открих, че през болестта се научих да се грижа по-добре за себе си и за другите жени с ендо. През годините на експерименти с алтернативни терапии прекарвах много време в четене на чужди източници по темите за женско здраве и ендометриоза, тъй като в България липсваше адекватна информация по тези теми. И днес такава информация все още липсва и обществото ни повече от всякога силно се нуждае от добри и надеждни източници по темите за женско здраве.

Репродуктивни проблеми

Репродуктивният ми път е дълъг и жесток и трудно мога да го опиша тук. От спонтанни аборти, missed аборти, инвитро опити, куп изследвания, пътувания до чужди инвитро клиники, пиене на хормони, до зачеркване на хормоните и подлагане на детокс, лутане в тъмното, незнание, страх, болка, тъга, отчаяние, безсилие. Това е само една част от пътя. Но това, което знам със сигурност, е, че грижата за тялото и индивидуалният подход трябва да бъдат поставени на първо място. Винаги съм адмирирала лекари, които подхождат с разбиране към личната история на човек и гледат на теб като на едно цяло. Надежда за дете винаги има, особено когато твоята същност знае това. Защо си избираме обаче трудностите по пътя все още не знам.

Здравната култура

Вярвам, че всеки човек трябва да има здравна култура и да преценява кое работи за него и кое не. Също така вярвам, че цялостният подход към тялото е това, което има значение и прави разлика. Силно вярвам, че не е далеч времето, в което холистичният подход към тялото ще е онова нещо, което е нормално за обществото, и традиционната медицина и практики като хомеопатия и натуропатия ще спрат да кръстосват шпаги, а вместо това ще протегнат ръце в името на общото облаго. За мен т.нар. алтернативни практики не са алтернатива, те са новото нормално и е време да погледнем на телата си в цялост.

За финал бих искала да дам приоритет на две много важни неща, които открих за себе си и за ендометриозата. Годините мълчание, прикриване на болестта и липсата на информация не са ми помогнали, а дори напротив. Ако можех да дам съвет на всяка жена, която сега диагностицират с ендо, бих казала: Не премълчавайте болката, не се свивайте, не възприемайте мъжки маниер за справяне с проблема. Търсете подкрепа, информация и се погрижете за себе си. Наблюдавайте се, създайте си навици да прекарвате време със себе си, откривайте се, защото само това е начинът да си помогнете. Никой не знае повече за тялото ви от вас самите! Дори и лекар с 20 години опит не може да каже по-добре от вас какво усещате и от какво имате нужда. Не спирайте да търсите точния специалист за вас и се информирайте за всяко предложено лечение.

Не премълчавайте болката, не се свивайте, не възприемайте мъжки маниер за справяне с проблема. Търсете подкрепа, информация и се погрижете за себе си.

Второто прозрение, което имах за последните няколко години, е, че болестта е път и колкото по-скоро приемем телата си такива, каквито са, и прегърнем себе си, толкова по-скоро ще излекуваме душите си. Не обичам да казвам, че се боря с някакъв физически проблем, защото винаги има причинно-следствена връзка за появата му. Годините обучение по хомеопатия и медицина ми дадоха именно тази гледна точка. Случайни болести няма. Сами носим отговорност за физическото и емоционалното си здраве и само от нас зависи да поемем отговорност за това как искаме да продължим – да бъдем вечните drama queens, в плен на ендото или обичащи се, радващи се на живота хора.

И за да завърша по Холивудски, бих искала да отдам дължимото на най-специалните хора в живота ми, тези, които са се докоснали до ендометриозата по най-болезнения начин.

Благодаря на майка ми, която първа повярва колко много ме боли и се грижеше за мен, когато припадах и крайниците ми посиняваха от болка, и която сложи подписа си под решението да ме оперират на 16-годишна възраст, за да разберат какво ми е.

Благодаря и на баща ми, който дори и през мълчанието (защото бащите не говорят с дъщерите си за цикъл) ме е разбирал и подкрепял винаги.

Благодаря на всички мои безстрашни приятелки, които съм будила в 3 през нощта и са се озовавали при мен вкъщи с лекарства в ръка, готови да останат до мен и да ми държат ръката, докато вия от болка.

Благодаря на всички ендо жени, с които съм имала честта да обменя опит, идеи и да се докосна до тяхната болка. Благодаря за споделянето, топлината и приятелството.

Благодаря на Свилен, мой съпруг и мой най-добър приятел, който въпреки диагнозата не спира да ме обича всеки ден и да ме подкрепя по всевъзможен начин. Благодаря му за безсънните нощи, за търпението, за любовта и най-вече за това, че ми помогна да случа мечтата си, да дам живот на идеята си да създам фондация, която да подкрепя жените с ендо и да дава гласност на нашия проблем.

Благодаря на Бог, че все още ме води смело по пътя и ми изпраща правилните хора.

Бог с вас. Бъдете здрави!

Photo by sutirta budiman on Unsplash

Прочетете историята и на Катерина Иванова, нашият координатор, която сподели с нас миналата година, както и моята история Как ендометриозата стана толкова важна кауза за мен.

Още за екипа можете да откриете на страницата на фондацията.