Ендо истории: Анна Димитрова (моята история)

Март е месец на информираността за ендометриоза и по този повод помолих жените във фейсбук групите, в които членувам, да споделят с мен и читателите на блога своите собствени истории. За мен, както и доста други жени, които се учат да живеят с ендометриоза, знанието, че не сме единствени и там някъде има хора, които минават през подобни проблеми и могат да ни разберат, дори и без да обясняваме, означава много. Аз например се чувствам по-малко откъсната от света и по-способна да се справям с ежедневните предизвикателства, когато знам, че винаги има група жени, към които мога да се обърна за съвет по какъвто и да е въпрос.

Ето защо реших, че най-доброто нещо, което можем да направим, за да помогнем и на други като нас, е да разкажем няколко истински истории. Научната информация е важна и ще продължавам да пиша за всичко, което научавам, но тя не ни помага да се справим с това, през което минаваме.

Тази история е част от поредицата Ендо истории. Пълният списък с истории можете да видите тук.

Моята история

Разделих я на две глави, всяка от които включва симптоми, на които в началото не обръщам никакво внимание; доктори, които твърдят, че трябва да се оперирам спешно; операция; диагноза; хормонално лечение; доктори, които твърдят, че трябва да раждам деца; и разни промени в начина ми на живот. Разликата между едната и другата е, че първия път не знаех изобщо какво ми се случва и имах доста по-сериозни проблеми от здравето си. А вторият път, след като стигнах до осъзнаването, че животът ми е започнал много сериозно да се повтаря, си обещах да правя нещата различно от първия. Най-малкото, поне знам какво не помага. Ако сменя тактиката току виж открия какво помага! Другата разлика е, че първия път диагнозата беше само ендометриоза. Втория – ендометриоза и аденомиоза. Април пък е месец на аденомиозата, така че се готвя да споделя малко и за нея, макар Великден и желанието ми за почивка леко да объркаха плановете. И все пак – има да се говори много и за двете неща и тук е моето място да го направя.

Първа глава

Всичко започна преди единадесет години, когато ежедневието ми беше сведено до френетично бързане и сноване между два университета, работа, болници и аптеки. По това време бях студент на две места, а майка ми си отиваше от агресивен и много късно открит рак, покрай който се запознах от близо с повечето болници в София, а и не само.

В онези години си беше приключение да откриеш достатъчно големи спринцовки за мускулните инжекции с обезболяващи! А лекарствата за химиотерапия можеше да ги има, но можеше и да ги няма за следващия цикъл, точно както се случва понякога и сега със золадекса. Животът ни се свеждаше до търсене и осигуряване на всичко необходимо. Стремяхме се да правим каквото можем, за да помогнем на майка ми, включително всякакви здравословни храни и билки според това, което знаехме тогава, но информацията беше малко, противоречива и много непълна.

А най-важното, което пропускахме всички в семейството, беше че и ние самите имаме нужда от почивка, за да можем да издържим на напрежението.

Болките са нормални

Покрай всички тревоги малко по малко бях започнала да свиквам с честите болки в кръста и вече ги бях приела като нещо нормално. Същото се отнася за пронизващата болка ниско в дясно, когато се претоварех, подпухванията, които отдавах на недоспиване, промените в настроението, както и леките болки при някои пози по време на секс. Мда, и няколко инфекции – мисля, че вече бях записала една бъбречна и една стрептококова. Нищо от това не беше достатъчно сериозно, за да му обърна внимание, камо ли да отида на преглед при гинеколог. Лекари виждах и без това достатъчно!

Всъщност след години ми се случи лекар да ми каже, че болките са ми нормални, но по онова време аз самата мислех така. Не бяха особено силни, за да пречат на ежедневието ми, нито продължителни, така че ги забравях бързо. Дори твърдях на учудените въпроси на гинеколозите, че не изпитвам никакви болки. Колко странно, когато съпоставя с времето, в което практически не можех да водя нормален живот, а гинекологът ми продължаваше да твърди, че е нормално да ме боли!

Наглед несвързани помежду си симптоми, все пак са си симптоми

Едва след години си дадох сметка, че тези наглед несвързани помежду си неща са били симптоми на ендометриоза, на които не съм обръщала внимание. И макар че още след първата операция на майка ми, хирургът ми каза задължително да се следя и аз, при това редовно, отидох на гинеколог едва две години по-късно, когато вече бях започнала да подозирам, че може би честите странни болки не се дължат единствено на 18-часовите работни дни пред компютъра. Всъщност, ако трябва да съм честна, отидох на преглед само за да се уверя, че ми няма нищо…

Вместо това, само няколко месеца преди майка ми да си отиде, аз се оказах с 4.5 см киста в единия яйчник, за която всички доктори, които посетих, казваха, че трябва да се оперира незабавно и най-вероятно е раково образование.

Обиколих няколко доктори, защото имаше сериозни разминавания и чуденки относно кой яйчник какво му има. Буквално си тръгнах от един преглед, когато установих, че жената, която твърди, че трябва да се оперирам, няма никаква идея кой яйчник има киста. Няма и месец по-рано бяха оперирали грешния бъбрек на майка ми, така че си представяте в какъв ужас бях започнала да изпадам…

Едва доста по-късно разбрах, че това се дължи на странното положение на левия ми яйчник, който е прикрепен към долната страна на матката и практически не се вижда на ехограф. Сега вече го обяснявам на всеки гинеколог, който ме преглежда, за да спестя чуденията. Но тогава още не бях чувала за сраствания, причинени от ендометриоза. Всъщност, като се замисля, изобщо не бях чувала за никакви сраствания.

Операция

Вече бях виждала какво е да се възстановиш след коремна операция. Бях виждала отношението в болниците. Всеки ден виждах и до какво води ракът. И освен това бях подложена на сериозен тормоз от докторите, които никак не се впечатляваха от плачеща от страх 24-годишна жена, която за първи път се сблъсква директно с почти най-големия си страх (малко по-късно се сблъсках с най-големия).

Така че въпреки усилията ми да избегна операция или да намеря друго мнение, няма и месец по-късно се озовах в асансьора към операционната във ВМА точно след като съм подписала разрешение да ми премахнат всички вътрешни полови органи ако решат, че е наложително – казаха ми, че е задължително да се подпише преди операцията! – и добре че упойката подейства бързо, защото колкото повече мислех, толкова повече се плашех какво ме очаква и на път за операционната. Вече бях изпаднала в пълна паника и макар че не ме беше страх дали ще се събудя, знаех, че с това няма да има проблем, имах чувството, че животът ми свършва…

Поне успях да откажа с цената на много усилия най-новата и ефективна спинална упойка, за която баща ми ме беше предупредил да не избирам, защото води до странични ефекти, за нито един от които не бях предупредена. Два дни по-късно, докато се разминавах в коридорите с две от жените в отделението, които бяха избрали спиналната и твърдяха, че не могат да понасят болката в главата цяла седмица след като са им я били, благодарях на баща ми, че ме е предупредил за нея.

Интензивното

Като че ли само миг след паниката ми в асансьора и броенето наобратно започнах да си възвръщам съзнанието.

Макар и целият свят да беше още в мъгла, усещах острата болка в корема. Усещах го като прикован с пирони към леглото. Чувствах се почти парализирана, защото цялата долна част на тялото ми беше изтръпнала, но аз не само че нямах сили да помръдна, но и ако все пак се поместех малко болката ставаше неописуема. И все пак си казах, не е толкова зле – ако не мърдам, успявам дори да не мисля за нея. При това я издържам. На филми изглежда по-страшно, казвах си постоянно, за да се успокоявам…

Едновременно с това изпитвах изгаряща болка в гърлото, която обаче изобщо не изчезваше ако не мърдам.

Жената до мен стенеше от болка и сестрата ѝ викаше да не се прави на интересна и да не вдига шум. Това ме втрещи и дори ме накара за момент да забравя за собствените си болки.

Аз самата не съм от стенещите, но истината е, че ми беше много трудно да не издавам звук, особено предвид, че от време на време се налагаше да мърдам все пак и болката ставаше нетърпима. Жената на другото легло наистина стенеше силно, но и очевидно я болеше много и номерът с немърдането при нея явно не действаше. Никой не ѝ обърна внимание. Аз помолих за вода, но ми беше отказана. Исках само да си наквася устните, сухотата беше убийствена. На мен все пак ми обясниха, че не трябва все още. На стенещата жена ѝ се развикаха като го направи и не мисля, че това е намалило по какъвто и да е начин стоновете ѝ, които продъжлиха през цялата нощ.

Не е рак!

По някое време дойде хирургът да ни прегледа. Тогава разбрах, че са махнали кистата и не е раково образование и при това са ми запазили голяма част от яйчника. Всичко било наред! И си имам матка и още яйчници! Аз съм все още в силна мъгла от болката и упойката, която явно не е минала изцяло, но успявам да разбера, че това е добре.

Едва преживявам нощта. Не мога да мръдна. Продължавам да се чувствам като прикована за леглото и единственото, което чувам е пищенето на уредите и стенанията на жената на другото легло. Единственото, което правя, е да се съсредоточавам в опитите да не усещам болка и да се моля да издържа до момента, в който ще ми позволят да си наквася гърлото.

Ставай и върви

На другия ден ме преместват в стаята ми и ми казват, че трябва веднага да започна да ходя. Мен ми се вие свят само от местенето, а болката все още е пронизваща, особено при ставане и лягане, което отнема цяла вечност. Но деля стая с една 70 и нещо годишна жена, която дойде с една камара хапчета за сърце и диабет и кой знае какво още друго и никаква увереност, че ще се събуди след упойката. Нея я оперират на следващия ден след мен. И при това операцията е значително по-тежка – аз си се събуждам с всички органи, а тя остава без матка и без яйчници. И все пак жената става да се разхожда преди мен. Засрамвам се и тръгвам и аз. И макар че е адски трудно, постепенно придобивам увереност. Все пак следващия уикенд ще се виждам с майка ми, тя не трябва да заподозре нищо. Тоест време е да се стегна…

„Естетичен шев“ и кошмарно махане на конци

Деня преди да ми махнат конците бях на концерт на Blind Guardian (моята любима група и първия път, когато можех да ги видя на живо!) и макар че бях избрала панталон, който да не ми стяга на корема и да пречи на превръзката, и да се наложи да съм на трибуните и да не мога да крещя (не ме бива в пеенето) с любимата си група, все пак бях достатъчно в кондиция приятелите ми, с които отидох на концерта, да не си дадат сметка, че съм излязла от болница преди по-малко от три дни. А през уикенда майка ми и баба ми не разбраха нищо. Не съм сигурна, че сега бих могла да направя това, особено като се сетя какви странни вибрации усещах в корема си в началото на концерта, преди да оправят звука…

Махането на конците обаче се оказа сериозно мъчение и въпреки че отидох до болницата сама, след това съвсем не бях сигурна, че ще успея и да си тръгна сама. Едно момиченце се учеше на мен и нямаше достатъчно сила да дръпне конеца, така че успя да натисне няколко пъти именно там, където ме болеше най-много. Практически ме върна към болката от интензивното само за няколко непохватни натискания по корема. А помощник-хирургът се появи да се наслаждава на „естетическия шев“, който била направила. Аз бях твърде стеснителна тогава, иначе бих ѝ казала, това което редях в главата си – та аз си виждах под кожата в този момент – толкова нагънати и незастъпени бяха двата края! Самата аз вероятно щях да се справя по-добре с това зашиване. Години след това коремът ми не беше еднакъв от двете страни именно заради това разминаване.

Няма да ви казвам колко години минаха, преди да спре да ме боли белегът, когато забравя да го намажа за ден или стане твърде хладно и влажно. Нито колко много ми подейства на самочувствието. Сега си мисля, че на 24 наистина идентифицираш привлекателността си единствено с външния си вид, а на мен коремът ми беше една от малкото части от тялото, за която получавах комплименти изобщо. Но след това съм срещала и отдавна омъжени жени, дори минали менопауза, които също се притесняват за вида на корема си след операция.

Аз самата се притеснявах 10 години по-късно, знаейки вече, че това не е първото нещо, което един мъж ще види в мен.

Ендометриоза…

Разбрах какво ми има от епикризата. Предполагам, докторът е споменал и докато бях в интензивното, но не помня. Кистата я бяха нарекли шоколадова още преди да вляза в болница,  но така и никой не ми обясни какво точно е ендометриоза пък и какво значи шоколадова киста. Казаха ми, че шоколадовите кисти са нормални за ендометриозата, както и че трябва да мина на золадекс, който ще ми спре цикъла за половин година. Не са ми казвали за странични ефекти, освен че може да имам горещи вълни. И пак беше много спешно. Спринцовките изглеждаха гадни, но биех инжекции с по-дебели игли на майка ми, така че някак не ми направиха кой знае какво впечатление.

Золадекс

Белегът наистина ми подейства зле на самочувствието. Но много по-зле ми се отразиха страничните ефекти от золадекса, за които не знаех и не бях подготвена. Нямах представа, че може да повлияе на настроението и концентрацията ми. Сестра ми минаваше през същото, но нямаше проблеми с концентрацията, докато аз едва си направих дипломната работа. Ако знаех, че е от лекарството, щях да търся начин да се справя, а не да се убеждавам, че полудявам.

Но не знаех, че то може да подейства на мозъка, а след като сестра ми не реагираше като мен, нямаше и как да се досетя. Вероятно щях също така да успея да обясня разбираемо на приятеля си какво точно ми се случва, вместо да реагирам странно и несвойствено за мен при всякакви ситуации и той да се чуди къде е момичето, с което е тръгнал преди години.

Ако някой ми беше обяснил, вместо единствено да ми повтарят да раждам деца, докато връзката ми се разпада, може би наистина щях да се погрижа за себе си и да направя всичко възможно ендото да не се връща. Вместо това единственото, което знаех, беше че ендометриозата означава кисти на яйчниците, които трябва да се оперират като се появят. И че вероятно ще ми се налагат операции на десетина години (още не мога да повярвам колко точно излезе точно това предвиждане!) ако не забременея веднага.

А  и аз самата не бях особено упорита в разпитването, защото все още не отдавах особено внимание на това, което ми се случва. Имах си по-сериозни проблеми на главата от нещо, за което никой не е чувал нищо и в интернет пише странни неща от сорта на жените трябва да постигат оргазъм при всеки акт, за да не развият кисти (това наистина го открих в един руски сайт тогава и май беше единственото, което изобщо пишеше по тази тема!)

В крайна сметка животът ми даде втори шанс за избор – да реагирам по същия или по нов начин, за което разказвам във втората част.