Ендо истории: Анна Димитрова (моята история 2)

Няма как да не съм по-многословна от всички останали 😉 Днес продължавам с втората част на моята история, в която ще говоря и за нещата, които направих, за да се почувствам по-добре.

Първата част на моята история можете да видите тук. Тази история е част от поредицата Ендо истории. Пълният списък с истории можете да видите тук.

След като приключих със золадекса единственото, което ми казаха, е да се преглеждам редовно и да правя деца колкото е възможно по-рано. Разбира се, в началото ходех на прегледи редовно. Имах инфекция след инфекция, за която винаги ми казваха, че не е нещо сериозно, предписваха ми съответните лекарства и това е. До следващия път. След поредната започнах да разпитвам и тогава към дежурното „Прави деца“ беше добавено и „От стрес и храна е“. Мисля, че донякъде съзнавах, че живея в постоянен стрес, но тогава нямах никаква идея как мога да променя това и дори че има друг начин. А за храната питах. Вечният отговор беше „Храни се по-здравословно“. Аз разбира се, не го правех. Не се сещах и да прочета нищо по въпроса, нито да питам друг освен гинеколога ми за тези неща.

Докато не започнах да имам проблеми наистина. Разбира се, започна постепенно и отне доста време да си дам сметка какво се случва. Малко по малко цикълът ми започна да става все по-болезнен. Имам предвид, че преди се справях с по някой аспирин или аналгин (да, прекалявах с тях по собствено усмотрение и без никаква мисъл), но в един момент те просто спряха да действат. Болките започнаха да стават все по-силни и по-дълготрайни, но когато отворех дума за това на преглед, ми беше обяснявано, че е нормално да ме боли. Фактът, че преди изобщо не ме е боляло не беше от значение. А аз слушах доктора и си внушавах, че всичко ми е наред.

„Натравяния“ с храни

Все пак след поредното „натравяне“ с кофти храна от заведение, в което се храня редовно, поредната седмица обезводняване от повръщане заради половин бира или някакъв обяд, започнах да подозирам, че нещо не е наред и да изключвам някои храни и напитки, които очевидно ми правеха проблем. Но продължавах да мисля, че по-скоро сменят рецепти или готвят с развалени продукти. Не ми е хрумвало дори, че може би имам проблем с храносмилането. Междувремнно започнах да изпитвам все по-големи трудности да се съсредоточа. Болките ми бяха толкова много и толкова силни, че оставах неспособна да правя каквото и да е със седмици. От това разбира се работата ми отиде на кино. Започнах да не довършвам проекти, да забравям, понякога ми се губеха дни и дори цели срещи с клиенти, както и какво точно съм правила по проектите им. Сметките в някои дни ми бяха абсолютно непосилни. През това време все още слушах как всичко с мен е нормално, така че вече бях започнала да си мисля, че не тялото ми, а мозъкът ми не е наред. Самообвинявах се, нямах доверие в собствените си способности и се чувствах все по-неспособна да се справя дори с обикновени задачи като ставането от леглото сутрин. През повечето време се движех като в мъгла, точно както го правех в дните след като майка ми си отиде. На няколко пъти съм пресичала улици пред минаващи коли, за което разбирах едва след като набият спирачки пред мен. С мъка стигах дори до магазина, така че в  дните, в които можех да ям, понякога не ядях нищо, защото не успявах да си купя каквото и да е за ядене. Или пък изяждах всички въглехидратни или сладки неща, от които иначе винаги имах вкъщи. От това настроението ми не се подобряваше, да не говорим, че болките се засилваха. През повечето време се  лутах между  въпроса дали не си въобразявам всичко и дали не съм тръгнала да си отивам. Докторът твърдеше, че всичко ми е наред, но аз се чувствах сякаш се разпадам и вътрешно и външно.

Да не знаеш какви са симптомите на ендометриоза

И нито един път не ми хрумна, че всичко това е от ендометриозата. Гинекологът ми все пак твърдеше, че всичко изглежда наред. Аз му вярвах. А симптомите не разпознавах, защото практически се сблъсквах с тях за първи път и реално продължавах да смятам, че единствения симптом на ендометриоза са шоколадовите кисти, както очевидно правеше и тогавашния ми гинеколог.

След един особено обезсилващ ме цикъл, след който се възстановявах повече от седмица, си записах отново час за преглед, но трябваше да чакам цял месец за него – знаете как е да се наместят два календара. Аз обаче нямах търпение, нито сили да чакам повече. Затова реших поне да опитам да направя нещо за храната. Бях попаднала на книга за Палео диетата и реших да опитам. Вече бях напълняла толкова много, че ми тежеше, а хранителните натравяния продължаваха да се случват достатъчно редовно, така че нямаше какво да губя.

Още първата седмица след като преживях глада за сладко и ужасът какво точно ще ям, установих, че се чувствам по-слаба (кантарът ми не работеше по това време, така че не съм се мерила), лицето ми се беше изпънало от хилядите бръчки, които бях натрупала след месеци болка и депресия, и имах повече енергия отколкото през цялата предходна година. Ако преди не можех да се вдигна от леглото сутрин, сега имах и сили и желание да обиколя пазара и магазинчетата за зеленчуците и плодовете, които ми трябват. Разбира се, започнах диетата много еднообразно и съвсем не здравословно. Но се чувствах добре, отслабвах и имах повече енергия. За съжаление ефектът върху менструалните ми болки беше такъв, че те дори още повече се засилиха, макар преди това да не ми се вярваше, че това изобщо е възможно.

Ролята на мозъка

На прегледа пак всичко беше наред. Но аз вече четях и други неща и почти бях убедена, че симптомите ми са като на Хашимото, затова си запазих час при ендокринолог. Междувременно обаче дойде Коледа, аз бях съвсем сама за дни наред. Ядях някакъв готов кекс в продължение на дни, защото нямах сили да си напазарувам и сготвя и потъвах във все по-дълбока и по-дълбока депресия. До момента, в който прекарах четири дена плачейки и тресейки се от хлипове, като през повечето време нямах дори представа защо го правя. След това събрах всичките си сили, стигнах до един от големите молове и влязох в книжарница – нещо, което винаги ми е действало успокоително. И там попаднах на книга за мозъка. Защото вече бях напълно убедена, че моят не работи правилно. Чак след като я прочетох си дадох сметка, че съм в депресия. И тогава взех решение да се справя с това. Нарекох чудовището с правилното му име, така да се каже, и изведнъж придобих сила над него. Оказа се, че има много неща, които помагат да се справиш с негативните мисли, липсата на енергия и депресивните състояния. Аз опитах едно. За толкова имах сили. Но помогна. После включих друго. И още едно. Всяко следващо ми даваше нужната енергия и ентусиазъм да продължа. Съвсем скоро виждах истински ефект от следенето какво ям, илизането навън, достатъчното слънце и куп други дребни неща, които неусетно бях спряла да правя.

В понеделник влизайте в болница

Настроенията и мотивацията ми започнаха да вървят нагоре, което ми даде нужните сили, енергия и воля да се запиша на друг преглед, когато първият ендокринолог ми каза, че всичко ми е наред. И въпреки че в някои дни продължавах да не съм добре, успях да отида на този преглед и да разкажа всичко за симптомите си, така че докторката да се досети, че всичко това е от ендото. Още едно чудовище, което получи име. Следващата стъпка беше да сменя гинеколога. Бързо установих, че имам няколко кисти и миомни възли (различни при всички прегледи, това също ме стресира доста тогава, никога не знаех какво още ще излезе на следващия преглед).

Отново се оказах в „любимата“ ми ситуация – „В понеделник влизайте в болница“. Този път не ме плашеха с рак, но пък с аденомиоза и опасност за плода при евентуална бременост. Което пак си е страшничко мен ако питате.

Само че аз никак не бързах да се оперирам. Без да зная докато не се изправих отново пред изгледа да ме оперират, бях развила панически страх от операции, който ме доведе до няколко нервни пристъпа. И мина доста време преди да си дам сметка, че ирационалния страх от нещо, което вече съм преживявала, при това сравнително бързо и лесно, е именно защото много бързо и лесно съм направила така, че да забравя всичко, което ми се е случвало тогава.

Тялото помни по-добре от мозъка

Но когато отново влязох в болница, установих, че тялото ми помни много по-добре от мозъка ми. Изведнъж се върнах 10 години назад в съвсем друга болница, виждах сестри, за които изцяло бях забравила, чувах викове и упреци и надсмешки, които реално не ми се случваха в този момент. Предполагам, че докторите в болницата са свикнали да приспиват плачещи жени (аз специално ревях и им казвах със съвсем спокоен глас да не ми обръщат внимание едновременно), защото тези ме успокоиха преди да заспя. И не ме накараха да подписвам пълномощни да махат органи без да съм наясно какво се случва. А когато се събудих, установих, че почти не изпитвам болка. И бях леко замаяна и много отпаднала, но имах сили да стигна телефона си, който ми бяха донесли в интензивното и цяла нощ да си пиша с приятели и да чета окуражителните им думи. И в това интензивно имаше стенеща жена. Но тази по-скоро плачеше от шок след преждевременно и трудно раждане и повечето сестри бяха около нея и я успокояваха, звъннаха на съпруга ѝ и се грижиха да е добре през цялата нощ.

Нямаше болезнено махане на конци този път, както и огромен белег, защото операцията беше лапароскопска. Нямаше сърдити сестри. Ходех без проблем още на сутринта, макар да ми се виеше свят. Болката не беше нещо, което да не мога да изтърпя. Освен това ми бяха дали обезболяващи и след като мина упойката. Подутият корем беше ужасен, но знаех, че рано или късно ще спадне (между другото, благодарения на групата вече знаем как да спада по-бързо!).

Да спиш непрекъснато

Но пък за сметка на това седмица по-късно, въпреки че се възстановявах много добре, установих че спя почти непрекъснато. Ставах сутрин, закусвах и половин час по-късно се оказвах заспала на дивана и се събуждах чак следобяд. Правех си нещо за вечеря и скоро заспивах отново чак до сутринта. Червата започнаха да ме болят. Като всички жени с еднометриоза, се притесних. Вече знаех какво правят срастванията. Бързо стигнах до гастроентеролог, който ме успокои, увери ме, че съм напълно добре (без абсолютно никакъв преглед и говорейки ми като на хипохондрична жена, но съвсем спокойно за разлика от друг, път, може би защото този път си имах придружител…) и ми препоръча да си взема пробиотик. Който свърши чудеса още на следващия ден. И продължи така известно време. Но не беше достатъчен.

При първата ми операция не ми бяха дали никакви обезболяващи и никакви антибиотици. Единствено едно хапче за сън, което така и не изпих. При втората се събудих на система, в която очевидно имаше нещо силно обезболяващо. Но доста по-късно установих, че е имало и три вида антибиотик (сдобих се с епикриза чак след два месеца и в момента, в който отидох с нея на преглед, доктора ми се накара на мен, че се е забавила толкова, сякаш не съм звъняла в болницата през ден да питам какво става с нея…). Антибиотикът явно не само ме е предпазил от инфекции, но и се е справил с всички бактерии в мен, и след това е дал много място на кандида да се разраства необезпокоявана. Месеци по-късно имах сериозна инфекция и непоносимост към почти всички храни, които ям обикновено. Всичките симптоми за проблеми с храносмилането се бяха върнали и се принудих да започна нова, много по-стриктна диета, която все още следвам. Надявам се че поне новата киста, с която съм се обзавела ще изчезне покрай този стриктен режим (бях на преглед и наистина я няма!). Защото да чуеш, че си за операция няма и 6 месеца след предишната понякога идва твърде много.

Нова страница

Сега наблягам на решението на емоционалните си проблеми, опитвам се да не се поддавам на депресивните състояния, до които новото хапче, което взимам, очевидно довежда понякога, след известно време употреба, опитвам се да си възстановя нормалното храносмилане и да започна по-смислен и пълноценен живот.

И всеки ден чета новите изследвания и новини свързани с ендометриоза, аденомиоза, здравословно хранене, хормонални лечения и какво да направим, за да излекуваме мозъка си. И когато имам време, споделям с всички, които си мисля, че биха имали ползва от тези знания. А понеже ми се наложи сама да си се запознавам с болката  и да търся начини да се справя с нея, наскоро и говорих за опита си пред други жени, които дори изявиха интерес към темата ми и ме изслушаха докрай. Не бях говорила пред хора от студентските години!

И накрая искам да ви покажа как изглежда човек, който през повечето време от месеца не знае къде се намира от болка. Това е една от малкото ми снимки от онзи период. Правена е от приятелка фотограф, така че все пак сме наблегнали на това да изглежда добре, но по-скоро от към поза и поглед. Правена е пролетно време, през май 2014 година, точно по времето, когато се чудех какво се случва с мен и малко преди най-тежкия ми период изобщо. По това време все още не припадах от болка по улиците, но вече имах по няколко дни всеки месец, в които не можех да правя практически нищо, а обезводняванията след повръщане от храна бяха започнали да ми стават нещо като втора природа. Не мисля обаче, че някой би могъл да каже, че ми има каквото и да е, нали? Помествам снимката, за да покажа, че с тези състояния външния вид не играе особена роля. Изглеждаш напълно нормално, може би с някой и друг килограм отгоре, но иначе никой не би казал, че ти има нещо, дори докторите, при които ходиш. Напротив, решават дори че си създаваш проблеми сама. А всъщност ми се струва, че сега дори имам малко по-болнав вид от тогава, най-вече благодарение на всички килограми, които свалих междувременно и от които лицето ми изглежда по-изпито.  Най-малкото баба ми в момента наистина се тревожи за мен.  А аз няма как да ѝ обясня, че сега съм добре, а преди не бях, защото, разбира се, не споменавах нищо на семейството си в онзи период…

Така че се вслушвайте в тялото си, грижете се за него и не приемайте нещата за даденост. Всяко нещо може да се промени, стига да откриеш правилните лостове, с които да го промениш. И винаги, винаги следете какво се случва с вас и не си казвайте, че е нормално, ако ви боли или страдате. Страданието е симптом, на който трябва да се обърне внимание, а не нормално състояние.