Когато писах за значението на болката, споменах, че усещането за нея подлежи на промяна. Това е защото усещането за болка е тясно свръзано с невротрансмитерите и хормоните, които носят информация към мозъка за конкретния проблем. А на тях много неща мога да им повлияят – както вътрешни, така и външни фактори. Тоест и начинът на мислене и средата около нас може да повлияе на това колко силно усещаме болка.
Вероятно всички знаят, че жените са с по-висок праг на болка от мъжете. Нямам представа дали наистина е така. Но като жена знам, че прагът ми на болка се променя циклично всеки месец (може би не точно в този момент). Това се дължи на цикличните промени на хормоните в женското тяло, които се извършват в рамките на всеки менструален цикъл.
При някои хора усещането за болка се променя дори в рамките на деня също поради цикличните промени в хормоните и невротрансмитерите, които циркулират в организма ни. Те са доста по-трудно доловими отколкото месечните промени, затова и не всички си даваме сметка за тях.
Тоест прагът на болка не е постоянна величина и единствения начин да определим висок или нисък праг е като го справним с усещането на някой друг или със същото усещание в някакъв минал момент.
Един смешен филм ще повиши прага ви на болка, а някоя особено тъжна драма ще го понижи. Мислите, които имате, също ще го променят – депресията е страхотен пример колко начинът на мислене може да повлияе на усещането за болка.
Ако сте обръщали внимание по детските площадки има два вида реакции, когато някое дете се спъне и падне. Едната е моментален рев. Детето го боли и не може да се спре. Това отговаря на обикновеното ни разбиране, че децата са по-чувствителни на болка от възрастните. Никой възрастен няма да прекара половин час в рев само защото си е ужулил коляното. Най-много да се смръщи за момент, защото го смъди.
Другата реакция обаче, е когато детето просто стане, изтупа се и продължи с играта, от която е напълно погълнато в този момент, без дори да обърне внимание на ожуленото.
Освен от цикличните промени на хормоните в организма ни, усещането за болка се влияе и от разума (което в основата си също отговаря за синтезирането на определени хормони и потискането на други).
Тоест, в случая с възрастните мисълта е, че нараняването е несъществено и е по-вероятно да се почувстват засрамени (аз определно го правя, ако се случи да падна някъде), вместо да усетят кой знае каква болка. Малкото дете в тази ситуация не се е сблъсквало с по-сериозна болка (надявам се) и съответно интерпретира нараняването като нещо съществено. Освен ако няма нещо по-важно, което да окупира съзнанието му като супер интересна игра, или количката, към която се е запътило. В този случай болката отново се превръща в нещо несъществено по пътя към нещо много интересно и привлекателно.
Подобни случаи са описвани по фронтови болници, където условията са полеви и често се правят операции без анестезия. Има много такива случаи от Втората световна война, в които ранените войници са издържали сериозни операции без никакви обезболяващи. Не мисля, че някой от тях в днешните условия на съвременни болници и анестезии би бил способен да издържи болката по същия начин.
Самото възприемане на нараняването в условия на война, в защита на кауза и държава, сред пропаганда и постоянно напомняне за геройствата на другите; сред много по-сериозно ранени хора; когато ежедневно си заобиколен от ранени; е много по-различно от нараняване в общество, в което сериозните наранявания са редки, обикновено се дължат на трудови злополуки – тоест не се дължат на личен героизъм, и като цяло са далеч от очите на обществото.
Условията в първия случай ще притъпят усещането за болка и ще вдигнат прага на усещанията – съответно болката и нараняването ще трябва да са по-сериозни, за да им бъде обърнато внимание, защото нормалното ниво е доста различно от нормалното в нашето общество. Нашата действителност от друга страна обикновено увеличава усещането за болка, защото като цяло нормалното за нас е да няма такава.
И в нашето съвременно нормално обаче има поне два начина, по които редовно увеличаваме прага си на болка.
Първият се налага основно на момчетата, като им се напомня, че един голям мъж няма да плаче от толкова малка рана (и на мен са го казвали, но все пак ми се струва, че момчетата го преживяват в по-голяма степен).
Вторият е запазен за момичетата и започва някъде около момента на менахрето, макар че повечето го чуват още от съвсем малки слушайки майките и бабите си. Той пък гласи, че е нормално жените да ги боли.
И единият и другият помагат да функционираме в условия, които не са оптимални. Ако се разплаквахме за всяка драскотина как щяхме да си вършим работата?
И единият и другият обаче доведени до крайност, могат да нанесат сериозни вреди, защото постоянно повдигат прага ни на болка до безкрайност и пречат на болката да изиграе основната си роля – да ни даде информация какво не е наред и да ни накара да предприемем съотвеното действие.
В условия на война или глад, или природни катаклизми, тези механизми спасяват животи, защото помагат да останем фокусирани върху моментното си оцеляване. Днес и тук животът ни не е постоянно застрашен, така че да пренебрегваме болката не помага за оцеляването ни, а напротив, пречи ни и ни води до хронични болести.
Следващия път, когато машинално пренебрегнете някаква болка, спрете за момент и се замислете какво може да я е причинило. А ако усетите, че намирате успокоение в знанието, че имате висок праг на болка, помислете си защо е така и дали не сте го качили твърде много нагоре, за да не усещате болка, на която трябва да обърнете внимание.