Механизмът на болката

Тази статия е написана въз основа на темата ми за събитието, което проведохме на 25 март в Сохо. Повече за него може да прочетете тук, а презентациите бяха качени и във фейсбук групата. Статията е част от темата за болката, над която се фокусирам последния месец. Първата статия е озаглавена Колко точно боли?

Знаете ли онази стара приказка, че животът на жената е изтъкан от болка и кръв? А колко пъти сте чували, че е нормално да ви боли? Майка ви случайно казва ли е, че и нея я е боляло винаги, така че е нормално и вас да ви боли при цикъл? Или гинекологът, който дори не изслушва, когато се опитвате да обясните каква точно болка изпитвате?

А знаете ли, че жените издържат на повече болка от мъжете? Това е заради раждането, нали? А защо сега слагат упойки на родилките, докато преди всички са раждали без? А случвало ли ви се е да се порежете или ударите и да не изпитате никаква болка? Или пък само да се жулнете някъде и да ви боли дни наред? А имате ли главоболие? Някаква хронична болка, с която толкова много сте свикнали, че вече почти не я забелязвате?

Всички тези неща са свързани с един важен аспект от начина, по който функционират телата ни, на който обикновено не обръщаме никакво внимание – начинът, по който функционира болката, нейният механизъм.

Механизмът на болката

Колкото и неинтуитивно да звучи, функцията на болката не е да ни измъчва, а да дава надеждна информация за проблем и опасност за тялото, които са възникнали. Болката е дори полезна и това може да ви каже всеки, който не изпитва болка (познавам една жена, която има много притъпени възприятия за болка и ми казва, че понякога ѝ се налага да се преглежда за рани, които не е забелязала). Всъщност, аз самата съм имала периоди с притъпени възприятия към болка, в които практически постоянно бях насинена, защото дори не си давах сметка колко често се удрям в разни предмети.

Начинът, по който гледам на болката в момента е като на сигнална лампичка, индикация какво не е наред и какво трябва да оправя в ежедневието си. Разбира се, за да направя това трябваше първо да се науча да я усещам и разпознавам, което бях забравила благодарение на няколко различни фактора, за които ще говоря малко по-долу.

Функционално погледнато съществуват поне два вида болка – първият е острата болка, като тази при изгаряне, чиято функция е да ни накара да се отдръпнем максимално бързо от опасността. Вторият вид болка е хроничната – тази, която не утихва и постоянно се възобновява. Такива са болките от счупване например. Тяхната функция е да подтикват към обездвижване, както като гипсираме счупения крак, за да се предпази от нова травма и да има възможност да заздравее.

Целият ни главен и гръбначен мозък представляват рецепторна система за болка, която не само приема, но и регулира колко точно болка изпитваме, ето защо можем и да я изключваме в някои ситуации. Това се случва след операция като излезем от упойка и не се движим, за да не ни боли. Мозъкът регистрира, че правим това, което ще запази тялото ни от повече повреди и спира сигнала. Подобно нещо описват ранени войници или жертви на катастрофи.

Сигналите за болка се изпращат от тялото чрез периферната към централната нервна система и преди да стигнат до мозъка преминават през няколко контролни пункта, които преценяват дали са достатъчно сериозни, за да бъдат пропуснати.

Тоест изпитваме болка единствено ако сигналът стигне до мозъка. Но може да се вземе решение и за блокиране на болката и тогава мозъкът започва да секретира ендорфини, които успокояват болката.

Ето защо кола маската е по-малко болезнена точно след цикъл, когато в тялото все още циркулират подобни химични вещества.

Проблемът с болката е, че понякога механизмът се претоварва или спира да работи правилно. Тогава се получават естремните случаи, които наричаме хронична болка.

Ако изпитвате честа и силна болка, в един момент невроните се претоварват и стават свръхчувствителни – тогава може да ни боли и без да има причина, или да започнем да усещаме болка на множество съседни места. Усещаме много повече болка или я усещаме в по-голяма област. Ако някой нерв не работи добре сигналите за болка могат да преминат дори и в съвсем различни области и малко по малко цялата система за регистрация на болката спира да работи нормално.

Това се дължи на наличието на така наречените карти на болката в мозъчната кора – това са области, които обработват информацията от конкретната част на тялото, с която са свързани. Те са организирани топографски – близки области в тялото се намират в съседство и върху мозъчната кора. Когато невроните се увредят по някаква причина започват да дават фалшиви сигнали или когато една част боли се включват и множество съседни, защото увредените неврони в една област започват да влияят и на съседните. Тогава се появява и хроничната болка.

Ето защо е толкова важно да се отучим от вярването, че болката е нормална. Защото ако сега търпите болките, които имате, няма никаква гаранция, че ще можете да ги търпите винаги. Напротив, колкото повече търпите, толкова повече се приближавате към момент, в който невроните могат да се претоварят. Това не значи да се тъпчете се обезболяващи при най-малкия намек за болка. Това което смятам за най-правилно е, да използвате сигнала за болка като индикация, че нещо в оргазнизма не е наред и като начало на детективско проучване какво точно не е наред. Не се задоволявайте с обяснения „нормално е да те боли“, а дълбайте докато стигнете до същината на проблема – защо боли, кое точно боли, кога боли, от какво се усилва, кое намаля болката, кога изчезва и т.н. Прочувайте и търсете отговори непрекъснато и ако един метод не помогне, пробвайте с друг. Защото мозъкът се променя непрекъснато, така че дори и вече да изпитвате хронична болка, има начини за справяне с нея, важното е само да намерите подходящия подход.

Как притъпяваме болката?

По-горе казах, че ще споделя как аз съм притъпявала болката. Правила съм го, защото съм мислела, че има по-важни неща, че болката е несъществена и защото не съм имала време да обърна внимание заради претоварения график и работа, която вършех. Това обаче е добра стратегия единствено в краткосрочен план. Дългосрочно не работи изобщо. Помните ли като казах, че болката е сигнал, че нещо не е наред? Какво правите ако се опитвате да извикате някого, а той не ви чува? Аз бих извикала по-силно. Така става и с болката – колкото по-дълго време не обръщаме внимание, толкова по-силен става сигнала.

Проблемът е, че много често притъпяваме болката без изобщо да си даваме сметка за това. В крайна сметка кой би се подложил доброволно на болка? Все пак ще споделя, някои от моите фактори за притъпено усещане за болка, които могат да ви накарат да се замислите практикувате ли ги в своето ежедневие и да вземете мерки навреме.

Първият много съществен фактор е настройката ми по отношение на болката. Израстнала съм със съзнанието, че нашата фамилия търпи болка и жените особено имаме много висок праг на болка (скимтящите момчета пред лекарския кабинет за ваксинациите в първи клас изцяло зациментираха това мое убеждение, а фактът, че ако падна ми казваха, че съм голяма, а раната малка и нищо страшно няма, също помагаше да затвърдя убеждението си, че не боли като другите).

Второ, научена съм да не показвам емоции, страх, болка или каквото и да е друго, което те прави да изглеждаш слаб. В моето семейство е така. Така че когато нещо се случи, активизираш всичките си сили да не реагираш на него. Затваряш, капсулираш, притъпяваш и спираш да обръщаш внимание. Буквално се самохипнотизираш че нищичко ти няма. И в много отношения този метод действа безотказно. Проблемът е първо, че за да изключиш едно усещане, изключваш всички, и второ – няма къде да избягаш, проблемът си е там и рано или късно ще излезе наяве въпреки всичката воля, която използваш, за да го подтиснеш.

Трето, когато чувстваш болка, но знаеш, че е нормално да я чувстваш, или че не можеш да направиш нищо за нея, или пък не минава от нищо, тогава единственият ти избор е да я търпиш. А колкото по-дълго време търпиш дадена болка, толкова по-малко впечатление ти правят други болки. И толкова по-силна се налага да бъде дадена болка, за да я усетиш съзнателно. Мозъкът има навика да извежда нещата, които отнемат твърде много енергия на подсъзнателно ниво, за да остане капацитет за ежедневните задачи. Аз си живях повече от две години с много сериозни болки, които едва търпях, но продължавах да не правя нищо. Едва когато станаха абсолютно непоносими, се взех в ръце и осъзнах, че ставащото не е нормално.

Четвърто, у нас (в моето семейство особено) е проява на слабост да взимаш лекарства и особено обезболяващи. Така че от дете съм свикнала да си търпя главоболията и болежките. Много умен подход, защото не привиквам към лекарства и не си тормозя стомаха. Кофти подход, защото мозъкът ми се научава да си синтезира собствен коктейл обезболяващи. И след време това се случва почти непрекъснато.

Пето, развих депресия. Което доведе до тотално изключване на връзката ми с тялото ми, съответно каквито и да е усещания стигаха до мен като в мъгла, притъпени и някак размити (и да, депресията засилва болката, но това се случва на следващ етап, тогава, когато всички тези стратегии вече не вършат работа).

Всички тези неща вършат много работа – и наистина тушират огромно количество болка и могат да са много полезни в дадени моменти. Проблемът е, че го правят за сметка на други неща и не са добри стратегии в дългосрочен план. Тялото ни е единна система и когато едно нещо в нея се промени, неизменно се променят и много други неща. Така че този метод действа безотказно до момента, в който вече не действа, защото сте напълно изтощени да се справите с каквото и да е. Ако приложите нещо такова за кратко, компенсаторните механизми в тялото ще наваксат, ако прилагате тези методи постоянно, рано или късно ще си докарате дори нови проблем, освен че първоначалният вече ще е станал по-сериозан. И точно тогава болката връхлита като парен локомотив. Ето защо за пореден път в този блог ще напиша: „Не правете като мен“. Вместо това, направете това, което правя сега и което наистина действа:

Какво можем да направим за тези болки

Това, което наистина действа, е да станем отново приятели с телата си. Да се настроим на тази честота и да обърнем внимание на всички усещания много преди да се превърнат в болки и да превърнем грижата всичко да е наред в ежедневен навик (пишейки това осъзнавам колко крива стойка съм заела и сега ще направя почивка, за да се разтегна и да си изправя гърба!).

Ако вече изпитвате болка, не взимайте веднага обезболяващи и не бързайте да притъпите усещанията, поне докато не ѝ отделите малко внимание, изследвате я и разберете какво се опитва да ви каже. Станете приятели с болката. Тя всъщност е много ценен помощник, така че отделете ѝ нужното внимание. А след това се захванете с най-важната задача – открийте най-добрият начин да оправите причината за болката.

Точно така, обезболяващите също са временен вариант, защото причината е още там. А най-сигурния начин да се отървете от една болка, е да оправите това, което я причинява. Точно както при счупване докторът няма отпрати пациента единствено с доза обезболяващи, а първо ще намести счупената кост, точно така би трябвало да подхождаме към всеки вид болка, дори и отначало да няма никакво обяснение какво точно я причинява, както често се случва с всички видове „женски“ болки, както и всички болки в корема.

Дерзайте, търсете отговори, предприемайте нужните действия и никога не си помисляйте, че е нормално да ви боли!