Лекуване на женските чувства с медикаменти

Първоначално бях решила да преведа на български статията на Джули Холанд за New York Times със същото заглавие. След това се замислих, че макар и информацията и гледната точна да е ценна, тя все пак е гледна точка на човек, живеещ в САЩ, и следящ какво се случва там. Не че при нас е много по-различно, но със сигурност не сме чак толкова зависими от антидепресанти колкото са американците. При тях има ясно изразено прекаляване с психотични лекарства, като особено силно това е при жените. И все по-често и при тийнейджъри и все по-малки деца.

Но е добре да внимаваме, защото точно по тези показатели няма нужда да ги настигаме американците.

Смята се, че еволюционно жените са настроени да разпознават в по-тънки нюанси емоциите на околните и това се дължи на нуждата да разпознаваме сигналите на бебетата, но също и на партньорите и на хората около нас.

Ако се зачетем в медицински статии обаче, ще открием, че разликите ги има, но не са чак толкова драстични. Практически мъжете също имат възможността да разпознават и описват чувствата и емоциите си. Разликата е в това, че докато растат, момичетата имат много повече възможности да се научат да разпознават голямо разнообразие от емоции и да говорят за тях и да споделят с други хора. Докато при момчетата нещата са малко по-ограничени. Нашата култура не е изключение и към мъжете и жените има различни очаквания и социално допустими норми за показване на емоции, въпреки че всяка от тях е еднакво присъща и на двата пола.

Според мен не малка част от разликата в употребата на антидепресанти при жени и мъже се дължи и на факта, че жените са много по-склонни да признаят, че имат нужда от помощ с настроенията си, и да потърсят съответната помощ. При мъжете съществува силна бариера пред това да признаят, дори и на себе си, че може да имат нужда от помощ. Разбира се, има и жени с този проблем (вкл. аз самата преди), както и мъже, които го нямат, но в случая говоря по-обощено за по-лесно описание, а не защото искам да обидя или пропусна някой.

„Women’s emotionality is a sign of health, not disease; it is a source of power. „

„Емоционалността на жените е знак за здраве, а не за болест, тя е източник на енергия.“ пише Холанд в статията си. При нас също съществува усещането, че жените са твърде чувстителни и твърде емоционални и би трябвало да реагират по-малко пресилено на някои неща.

Но емоционалността е признак за здраве, не за болест. И това се отнася и до двата пола. Мъжете се откъсват от емоциите си, защото при тях има доста широк диапазон „не мъжестевени“ емоции, които не са социално приемливи или поне проявата им не е социално толерирана. Вместо да им кажат, че преиграват, на тях директно могат да им кажат, че се държат като женчовци. За съжаление, поживем ли малко по-дълго време откъснати от емоциите си, после се налага да се лекуваме от психологически проблеми и да се опитваме да си върнем връзката с тях.

Колкото и да е странно, въпреки че уж реагират много повече от мъжете, изглежда жените страдат повече от потиснати емоции. Може би културата, която постоянно ни напомня да не преиграваме и да не реагираме твърде бурно, ни кара да подтискаме емоциите си. Важен фактор, който не бива да забравяме, е и менструалния цикъл. Телата ни имат няколко хормонални цикъла, и дори мъжете изпитват денонощните хормонални промени, свързани със смяната на деня с нощ или тези, свързани с промяната на годишните времена и скъсяването или удължаването на деня.

Менструалният цикъл е още един допълнителен цикъл на хормонални промени, които влияят на настроения и начин на мислене, който се изпитва директно само от единия пол. Цикличните промени могат да доведат до разнообразни емоции спрямо едни и същи неща в рамките на месеца, което е по-трудно да се случи при мъжете.

Културата ни обаче цялостно не приема промените, които се случват по време на менструалния цикъл. Всички сме наясно, че е нормално да се чувстваме събудени и енергични сутрин с идването на дневната светлина, и уморени и сънени вечер, когато се стъмни, но не си даваме сметка, че периодите на повече ентусиазъм и социални контакти се редуват с по-тихи и по-спокойни периоди всеки месец ако имаме нормален цикъл. Всъщност, ако трябва да съм съвсем точна, напоследък доста пренебрегваме и денонощния цикъл, какво остава за чисто женския менструален цикъл.

Повече за цикличните хормонални промени по време на менструални цикъл можете да откриете в статията на Надя Петрова по този въпрос.

Не си даваме сметка за промените, които изпитваме, защото не знаем за тях, не следим за тях и не им обръщаме внимание. Ако в общи линии сме се споразумели, че по светло се работи, а на тъмно почиваме, в рамките на месеца общото споразумение върви в крак с мъжката физиология и не предполага промени в настроенията, енергията и мотивацията в различните седмици. А ако не знаем за нещо, ако нямаме име за него, дори и да го изпитваме, по-скоро ще пренебрегнем признаците, няма да ги забележим или ще открием други причини за тях. Най-често това са стрес и претоварване (които не са за пренебрегване, но не са и обяснение на всеки проблем).

А ако смяташ, че не е нормално да губиш мотивация, особено ако се сравняваш с колегите мъже, които не губят мотивация, енергия или желание за социални контакти в рамките на месеца, тогава е много по-вероятно да приемеш признаците за такива промени за ненормално състояние, което трябва да бъде лекувано. И да ги опишеш точно по този начина.

Не искам да подвеждам никого – много често наистина има някакъв емоционален проблем, който има нужда от лечение и менструалния цикъл всъщност може да засили неговото проявление. Много жени например откриват връзка между паническите си атаки или депресията и цикъла си. Има дори изследвания, които правят връзка между шизофреничните пристъпи и менструацията.

По-скоро искам да напомня за две неща – че този цикъл може да повлияе на съществуващи психологически проблеми. Но също така може да е съвсем здравословен, но да изкарва наяве проблеми, с които не искаме да се занимаваме и по тази причина да го сбъркаме с нещо патологично. Хормоните не си измислят проблеми, само засилват реакциите ни. А ние не винаги очакваме да изпитаме променили реакции спрямо тях.

Така се случва да приемем нещо за проблем, просто защото базата ни за сравнение (и основния културен модел) се основава друг вид физиология. И в резултат лекуваме проблем, който не съществува. И може неволно наистина да си създадем такъв заради страничните ефекти на лекарствата, които взимаме.

Нашите лекари са по-здравомислещи от американските и са способни да откажат лекарство, ако не виждат причина то да се взима. Но този отказ може да остави някои жени особено недоволни и с чувството, че не получават адекватна помощ (и не е невъзможно да е така, но преди да го решите, проверете дали няма някаква логика зад решението на лекаря).

Освен нормалните ежемесечни промени в настроенията, сме склонни да пропускаме и няколко много основни фактора, които влияят значително на това, което чувстваме. Това са липсата на достатъчно сън, дневна светлина, подходяща храна, движение, връзка с природата, социални контакти, включително зрителен контакт и допир. Всички тези неща са жизненоважни за нас като социални животни, които не са еволюирали сами и в затворени помещения.

Друго важно нещо, което Джуди Холанд напомня, е плачът. Много хора смятат, че се плаче не само от тъга, но това е заблуда. Плачът може да бъде знак на страх, гняв, трогване, или дори реакция на сериозна несправедливост.

Като човек, който плаче, когато е особено гневен, мога да свидетелствам, че поне в нашата култура никой не възприема плача за израз на гняв. Аз самата дълго време не правех връзката и съответно смятах, че странните ми реакции се дължат на хормонални промени заради лекарствата, които взимам. На моменти дори се убеждавах, че чисто и просто полудявам.

И накрая, една много важна мисъл, която би трябвало да си повтаряме колкото можем по-често не само като индивиди, но и като общество: Промяната идва от дискомфорта и осъзнаването, че нещо не е наред; узнаваме кое е правилно едва, когато го усетим.

Change comes from the discomfort and awareness that something is wrong; we know what’s right only when we feel it.

Целенасочено бягаме от изпитването на какъвто и да е дискомфорт, но изглежда по този начин пропускаме прекрасни възможности за израстване. Може би е добра идея понякога да допускаме малки дози дискомфорт в живота си.

И да приемем, че като жени може би не сме съвсем същите като мъжете около нас. И дано те разберат, че не преиграваме, не капризничим и не търсим изгода, просто сме малко по-различни от тях. Може би всички ще се чувстваме малко по-добре тогава.

Photo by Wolfgang Hasselmann on Unsplash