Когато установиш, че това, което правиш, не е достатъчно

Скоро прочетох този текст от Ребека Боханан за xoJane относно отношенията ѝ с една нейна близка приятелка. Той ми припомни за момента, в който спрях всичкия стрес в живота си. Или поне този, на който приписвах проблемите си. И няколко месеца по-късно осъзнах, че дори съм по-зле отколкото преди това. Човек се чувства доста отчаян, когато си даде сметка, че е направил единственото нещо, което е смятал, че ще му помогне, и, вместо да се оправи и да започне да живее най-накрая нормално и добре, се оказва много по-зле отколкото си е представял. Ето този пасаж всъщност ме върна към този конкретен момент в живота ми:

I was exhausted and constantly hungry. I’d lost inches off every party of my body, was losing my hair in fistfuls, and had dark circles under my eyes even the fanciest Sephora products could not conceal. I got headaches, my jaw locked, my back hurt, and I started to have pretty severe panic attacks. I contributed everything to various forms of stress, including finishing my MFA and looking for a full-time job, figuring I’d feel better once my life settled into a real-world routine.

В груб превод: „Бях изтощена и постоянно гладна. Аз бях свалила цели инчове от всяка част на тялото си, косата ми падаше на кичури и имах толкова тъмни кръгове под очите си, че дори и най-професионалните продукти на Сефора не можеха да ги прикрият. Имах главоболие, челюстта ми загуби подвижността си, гърбът ме болеше и започнах да получавам тежки панически атаки. Обяснявах всичко с различните форми на стрес, които изпитвах, включително завършване на образованието си и търсене на работа на пълен работен ден, смятайки, че ще се чувствам по-добре, след като животът ми се установи в рутината на реалния свят.“

Няма как да не се присъединя към нейното:

On my best days I was in denial, and on my worst I figured I was probably dying.

„В най-добрите ми дни бях в отрицание, а в най-лошите си мислех, че вероятно умирам.“

Или това:

I was late to work almost every day because it was too hard to wake up and get dressed.

„Закъснявах за работа почти всеки ден, защото ми беше твърде трудно да се събудя и да се облека.“

Когато през 2014 най-накрая се отървах от всичкия стрес, който виждах в живота си, си мислех, че нещата ще се подобрят. За съжаление, оказа се точно обратното – продължих да се чувствам постоянно отпаднала и изтощена, макар вече да не правех почти нищо.

Все още работех много часове, но вече единствено чертаех и пишех – двете неща, които обичах да правя. Бях свела натоварващите срещи с хора до една-две седмично, вместо по трийсетина на ден. Бях се отървала от всички стресиращи ситуации, които ме докарваха до истерични пристъпи от претоварване. Вече не ми се налагаше да търся начин да отговоря едновременно на три спешни телефонни разговора и още поне толкова хора пред мен. Не ми се налагаше да съм в двата края на София по едно и също време пренасяща тежки неща или опитваща се да стигна по непроходими улици до незнайни работилници. Вместо това си имах офис и работа на компютър.

Животът ми беше се преврънал от постоянен стрес и натоварване в нещо наистина спокойно. Правех в пъти по-малко неща от преди и въпреки това нямах сили да стана от леглото сутрин. А вече нямах причини да довършвам работа до късно и след това никой не ме вдигaше с неотложен разговор още в 8. Можех да отида в офиса на обяд и никой нямаше да разбере. Ако не успеех да си свърша работата, можех да си остана там и до полунощ и това не беше проблем. И все пак недоспивах и се чувствах все по-зле и по-зле. А работоспособността ми намаляваше със светлинна скорост.

Понякога се чудя защо никой не забеляза, че не съм добре. Аз самата се опитвах да си обясня нещата с умора, с недоспиване (наистина имах проблеми със съня), с прекаляване с четене, чертане или гледане на филми – главата ме болеше почти постоянно по това време. Когато се разболеех, а бях редовно хремава или с грип, си мислех, че е от времето, или защото в нас не може да се стопли, каквото и да правим. Когато виждах кръговете под очите си, си напомнях, че по принцип кожата ми там е чувствителна и вероятно дългите безсънни нощи са отговорни за тях. Когато не можех да се вдигна от леглото сутрин, си казвах, че е заради съседите, чийто климатик ме докарваше до безумие (никога не забравяйте да сложите обиращи вибрациите гуми на климатика, никога!) с безкрайните вибрации и шум, които ми пречеха да заспя. Шумът поне можех да заглуша с малко музика, но вибрациите усещах буквално в сърцето си.

Всички тези неща бяха верни разбира се, и наистина ми влияеха. Но това не беше всичко. На мен обаче ми беше невъзможно да видя цялата картина от мястото, където се намирах. Може би някой около мен трябваше да забележи. Но изпадайки в тия състояния, аз също така се изолирах все повече и повече от всички и всичко около мен, така че нямаше как някой да забележи. Нямаше как да види, защото никой не беше покрай мен в тези моменти.

Когато отидох при поредната лекарка, за да открия какво ми има, най-накрая сред симптомите си споменах и депресия. Дотогава не бих споменала нещо такова, просто защото не се бях сещала, че може би съм депресирана. Имах обяснение за всичко все пак! Но точно бях прочела една книга за депресията, бях опитала някои от съветите в нея и бях усетила малко подобрение. Освен това вътре ействително описваха именно мен, така че се убедих, че наистина съм депресирана. И колко интересно нещо – нещата наистина се случват в точния момент. Защото ако бях прочела тази книга преди да започнат постоянните болки, хранителните непоносимости, кървенето на венците и другите физически симптоми, които изпитвах тогава, дори нямаше да стигна и до тази докторка – щях да реша, че депресията е единствения ми проблем и да се занимавам именно с нея.

Но вече бях стигнала до етап, на който и аз като Ребека се чудех дали не умирам. Така че всъщност сметнах депресията просто за симптом. Докторката ме изгледа тогава и отсече „Не изглеждате като човек с депресия“. Наум се измях сухо и иронично, защото знаех колко усилие ми беше коствало да стигна до този преглед и знаех и как съм борила със себе си, за да изляза нея сутрин, как се чувствах предния ден, знаех как ще съм и на следващия. Зачудих се как точно бих изглеждала като човек в депресия, когато в този момент съм се преборила с вътрешната си съпротива и всъщност съм успяла да свърша нещо. В моментите, в които не съм способна дори да се измъкна от леглото, камо ли да водя нормален разговор с доктор, всъщност си оставам в същото това легло. Понякога и по цял ден. И няма кой да ме види как изглеждам тогава…

В този момент се замислих как всъщност трябва да изглежда един депресиран човек? И мислейки за това си дадох сметка, че нещата, които съм правила дотогава, изобщо не са били достатъчно. Това тотално ме обезсърчи.

Или поне щеше, ако вече не бях ударила дъното на способността си да усещам точно това чувство! Бях стигнала до момент, в който всичко беше равно и вече нямаше как нещо да бъде повече, защото всичко се беше размило и обединило в една постоянна, тежка, черна и хомогенна мъгла, в която живеех постоянно.

И за да не излезе, че се оплаквам, бързам да кажа, че това осъзнаване беше най-доброто нещо, което ми се случи през онази година. Защото когато разбрах, че не правя каквото трябва, си дадох сметка и че наистина искам да направя нещо. Че вече не ми е все едно и искам да се отърва от тази проклета мъгла. Така че направих първата крачка. И, не, не стана изведнъж. Нито беше лесно, нито имах постоянно подобрение. Напротив, имаше дни, в които всичко се връщаше с пълна сила и да се отърва от това изглеждаше направо невъзможно.

Но ако не беше това осъзнаване, вероятно никога нямаше да стигна до днешния момент, в който болката е просто притеснение да не се върне, вместо постоянна реалност. И вместо да пълнея и да се чувствам зле, приятелките ми казват колко добре изглеждам и как ми светят очите. Същите онези очи, които не можеха да се фокусират допреди няма и година и половина.

Да осъзная, че не правя достатъчно всъщност беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Защото едва тогава направих това, което вероятно всяка жена с подобни проблеми прави рано или късно – търси в гугъл симптомите си. Открива всякакви възможни обяснения. И започва дедективската работа по откриване на причината. И откриване на хората и нещата, които могат да ѝ помогнат да се почувства по-добре.