Когато другите не разбират

Мисля, че съм споменавала за бившия си приятел, който буквално ми се изсмиваше, като кажех, че не трябва да ям определени храни, защото ми действат зле и след това правеше всичко възможно да изям поне една чиния сирена на вечеря преди да се усетя какво правя (обичам сирене, въпреки че в момента не го консумирам изобщо и не беше кой знае колко трудно да ме изкуши). След няколко дни нещата зазляваха, а той си мислеше, че преигравам, правя се на интересна или съм поредната луда жена. Беше едно от най-трудните неща, които съм преживявала по отношение на това как да обясня проблемите, които имам.

С приятели донякъде е лесно, защото не сте всеки ден заедно, не се прибирате и не вечеряте заедно, не пазарувате заедно. Дори и да им се види странно най-много да изкоментират, че не вярват в тази нова мода със здравословните диети, които те карат да се откажеш от всякаква нормална храна. Може да се пошегуват, че се превръщаш в луд хипстър или пък да се ядосат, че отказваш поредното излизане, защото не си много добре, но следващия път ще се обадиш, когато си добре и ще наваксате.

Моят бивш приятел наскоро ми каза, че е чел блога ми и каза „Ама то наистина много сериозно това заболяване“. След цяла година съвместен живот, включително една операция и последствия от нея, които по някаква причина той нито видя, нито разбра, за мен беше голяма ирония да си даде сметка през какво минавам чак месеци след като сме се разделили. И много тъжно и болезнено, защото точно в онзи момент имах сериозна нужда от разбиране и подкрепа, а получих точно обратното.

После се замислих какво е можело да направя по-добре. Сетих се например, че серията с ендо истории на момичетата, които споделиха собствените си преживелици, беше току що излязла, когато бившият ми приятел най-накрая прие, че не си измислям нещата, които съм му разправяла. Той всъщност беше прочел именно тях (знам, че не е търсил назад :)), беше чул същото нещо от устата на други хора и затова този път го беше приел за истина.

Освен това точно след операцията ми не бях изобщо наясно какво точно се случва с мен (докато най-накрая не направих връзката с антибитиците в болницата), а в момент, в който аз самата се опитвам да разбера какво се случва няма как да съм сподобна да го обясня разбираемо на някой друг. Дори докторът тогава не ми обърна внимание, защото, както обикновено, външно всичко изглеждаше перфектно. Това, че имах нови необясними болки и че мозъкът ми работеше по-зле и от преди не може да се измери, види или заснеме, така че няма как да се и приеме от друг.

И ето че си набелязах две важни стратегии за повече разбиране от хората около мен:

1. Много просто и ясно обяснение какво се случва с мен и какво не ми е наред (засега се справям по-добре писмено или с непознати отколкото с близки и приятели, но работя по въпроса). 

1. По възможност търся начин да чуят или прочетат потвърждение на това, което съм казала от някой друг. 

Да, второто е особено изнервящо за мен. Но знаейки как баба ми не искаше да сложи пералнята си там, където съм ѝ препоръчала (а тя знае, че проектирам къщите на хората от години И дотолкова ми вярват, че дори ми плащат за това), и го направи едва след като нейн приятел, който беше викнала да помогне за нещо, ѝ казал, че това е единственото подходящо място, си давам сметка, че най-малко вярваме на близките си. По някаква причина не можем да ги приемем за авторитет, за способни и достатъчно осведомени за каквото и да е, дори и за професията им, или за собственото им здраве. Може би има общо с това, че се познаваме твърде добре и много повече виждаме моментите, в които не сме толкова уверени в себе си, отколкото ги вижда един страничен човек. А може би просто не слушаме по същия начин както бихме слушали (или чели) думите на непознат.

В момента живея сама, така че не знам дали тази стратегия би ми помогнала във връзка. Но я прилагам с приятели, роднини и познати доколкото мога и тогава, когато реша че има нужда да го направя и истината е, че никога не съм срещала повече разбиране от сега. Вярно, рядко някой може да види или аз си правя труда да обясня всички аспекти, но не ми и трябва. Достатъчно ми е да разберат, че има конкретна причина да ям това, което ям, да правя това, което правя, и да уважат правото ми да го правя без да ми обясняват колко лошо е това за здравето ми. Все още ме гледат скептично, но пък виждат и колко по-добре се чувствам и колко по-уверено обяснявам какво правя, така че проявяват разбиране.

Пробвайте и вие следващия път, когато срещнете неразбиране. Може да се окаже, че се основава най-вече на незнание.