Чувствали ли сте се изоставени?

Аз да. Доста дълго време. Дори самата аз се бях изоставила. Не че съм си давала сметка за това.

Под изоставяне обикновено си представям някое дете, чийто родители го оставят за да бъде осиновено.

Само че изоставянето може да приеме много форми и най-често това са емоционални форми, за които не говорим, не мислим и не им обръщаме внимание. Може да се чувстваме изоставени дори ако хората присъстват физически около нас, но не са с нас емоционално.

А не малко хора с хронични заболявания се чувстват така по принцип. Заради липсата на разбиране и невъзможността да обяснят адекватно през какво точно минават.

Проблемът е, че мозъкът ни има нужда от връзка, от взаимоотношения с други хора, за да функционира нормално. Това е интересна еволюционна особеност, която е помогнала да оцелеем, особено предвид колко дълго време човешките деца са практически неспособни да оцелеят без грижите на възрастен. Всъщност когато липсва емоционала връзка с възрастен, мозъкът преминава в състояние на стрес, което е начин за оцеляване. Това е моментът, в който реагираме инстинктивно с реакциите за бягане или замръзване на място. Моментът, в който целият организъм променя физиологията си за да успее да изпълни точно тези животоспасяващи реакции. В това състояние всичко друго остава на заден план, включително аналитичното мислене, доброто храносмилане, и оздравителните процеси.

С други думи, ако се чувстваме сами, мозъкът ни решава, че сме в опасност (и това в миналото е било напълно реална опасност). Днес рядко има реална опасност за живота ни ако сме самотни или загубим близките си, но реакциите в мозъка не могат да отчетат, че имате стабилна работа и няма мечки стръвници по пътя за вкъщи. Той отчита липсата на контакти и разпознава това като опасност. И реагира така, че ни поставя в нова опасност – защото ние не променяме нищо, живеем години с тази реакция, а тя е добра за организма единствено ако е временна. Защото е предвидена за спешни случаи и за бързи реакции. Не и за постоянен начин на живот.

Именно този стрес от липса на емоционална връзка, може да навреди на здравето или да засили вече появили се проблеми. В такова състояние собствените ни лечебни сили и състояние да взимаме адекватни решения са подтиснати.

А междувременно се чувстваме безпомощни, безполезни, безнадеждни и не виждаме никаква светлина в тунела. Защото започваме да вярваме в неща, в които иначе не бихме повярвали. И се поставяме в ситуации, които потвърждават тези ни вярвания. Знаем си, че не сме важни и намираме човек, който да ни го напомня всеки ден. Знаем си, че нашите нужди не са толкова важни колкото на другите и всеки ден се грижим за тях, но не и за себе си. И нищо и никой не се грижи за нас, защото дори не можем да се окажем в такава ситуация. Избягваме всичко, което дори само напомня за такава реалност, защото противоречи на вярванията ни за действителността.

Когато нас ни изоставят емоционално, и ние го правим. Затваряме се за емоции и спираме всякакви опити да емоционално свързване, защото сме убедени, че това е невъзможно. Или правим точно обратното – търсим го толкова настървено, че отблъскваме всеки, или привличаме единствено хора, които ще се възползват от това. И дори не си даваме сметка какво правим.