Борба с невидима заплаха – от Вики Радославова

Всички болести са гадни.

Дори една настинка е способна да ти скапе деня, настроението и плановете. Но дори настинката е видима, с нейните сополи и билкови чайове, и като видиш приятел да подсмърча със зачервен нос, си склонен да му занесеш супа.

Ендометриозата обаче е невидима. Тя се спотайва като престъпник на клетъчно ниво и създава нелегални тъкани, там където не им е мястото. Толкова е подла, че тъканите не могат да се видят при редовен преглед. Ще се наложи да те оперират, за да я открият. 1 oт 10 жени страда от това заболяване, а периода за диагностициране възлиза средно на 10 години. В 21 век имаме заболяване, за което в световен план, средно отнема около 10 години, за да разбереш, че го имаш…

1:0 за ендометриозата.

Информация малко, лечение никакво, ниво на тревожност – високо. Освен, че е женско заболяване, ендометриозата е свързана с най-деликатните теми за една жена. Нарочно го прави, за да ти е непосилно да говориш за това, да откажеш да споделяш и да потънеш в самота. Да, ама не! Започва да се говори за това, срамът намалява и се заформя отряд за борба. Групата за взаимопомощ във фейсбук е от голяма помощ. Разочарованието от липсата на информация, безсилието, депресията и неудобството отстъпват на подкрепата и усещането за общност.

И резултатът става 1:1!

Адски е неприятно да говориш публично за месечният си цикъл, обаче да му се невиди, няма как да го криеш дълго време, а и няма смисъл от подобна суета.

Моята диагноза дойде през 2014, след лапароскопия. Бях на 24 и със сигурност не бях емоционално подготвена за това заболяване. Операцията не беше никак фън. Още по-малко фън беше лечението с Лукрин депо. Да си в менопауза на 24 години си е голямо приключение, но най-забележителен от всичко, остава страхът от безплодие. Така настойчиво те плашат с него, че и на сън да те бутнат ще започнеш да се вайкаш за това. На всеки преглед ти се говори за стерилитет, проценти, шансове, статистики и какво ли не.

Като че ли можеш да забременееш по команда и да подредиш живота си в тази посока с щракване с пръсти. Деликатна тема, за която е почти сигурно, че ще си траеш и ще се страхуваш да заговориш. Аз лично ходя на терапия, за да въведа в ред, хаоса от емоции, които този страх създава.

Отвратителна болест. Да, не се умира от нея. Да, има много по-страшни болести, но няма да се извинявам за тона си. Тази болест отнема много от теб като жена. Може да не отнема живота ти, но бавно и болезнено отнема същността ти. Oтнема способноста ти да се справяш с елементарни ежедневни дейности. Заробва те с постоянна умора, болки в кръста, таза, гърба и други кофти симптоми. Нуждата от сън е 24/7, но дори и да си позволиш да спиш, удовлетворение не настъпва. Случвало ми се е да спя 12 часа и да се събудя по-изтощена.

За страха от безплодие не ми се говори, защото това е една цяла вселена на болка, която разкъсва душата ти и за която се молиш, никога да не стане факт. А за тези, за които вече е станала факт, се опитваш да не мислиш или любезно да изразиш съчувствие в опит, да не изпаднеш в истерия. На страха не трябва да се отдаваш, така не си помагаш. Има терапевти, отдайте се на работа над психиката си.

А за физическата болка никой не говори! Oh, the horror!!! Мен до скоро ме беше срам да кажа, че не мога да отида на работа, защото ме боли от цикъла. Толкова несериозно звучи. Та нали всички жени имат цикъл и всички те ходят на работа! Tози срам дълго ме караше да се оправдавам с грип, когато се превивах от болка и не можех да се изправя. Дълго време не исках да споделям, а после още по-дълго се опитвах да обясня колко силно боли, но никой не разбираше. Почват да разбират, едва когато те видят да плачеш с дрехите под душа или да се влачиш по пода, повръщайки от болка. Противни моменти, за които отбягвам да си спомням.

Няколко пъти съм успявала да стигна до лекар в тези моменти и тогава става най-отчайващо. Много често те посрещат с “Ама това заболяване не се лекува, какво очаквате да направим за вас?”. Ами бийте ми някаква конска упойка и съм склонна да забравя за кофти отношението ви… Но те и това не правят. Няколко пъти са ми казвали да се прибера и да пия нурофен… Сякаш не съм погълнала предварително всевъзможни коктейли с обезболяващи. Сред топ 10 на репликите се нарежда и “Ами цикъл е, госпожице. Боли”. Въобще цялата тема с лекарската неинформираност и небрежност е гнусна и изобщо не ми се коментира. Има добри специалисти, на които е задължително да попаднеш, ако искаш да си спестиш ужаса.

2:1 за ендометриозата, заради нечовешките нива на неинформираност и откровена лекарска тъпотия.

3:1 за нея, заради това, че все още няма открит лек в световен план.

4:1 заради МЕГА болката.

Менструацията при ендометриоза е МЕГА болезнена. Не при всички жени, явно болестта действа избирателно, чудесен повод да се чувствам специална. Нелегалните тъкани се бъркват, че са част от матката ти, и започват да кървят от всички потайни места. Моят праг на търпимост при болка е доста висок, но трябва да призная, че пред ендо-болките съм абсолютна слабачка и ревла.

Когато открих групата за жени с ендометриоза във фейсбук, пейзажът се промени. Разбрах, че не съм сама. Усетих подкрепа и разбиране в постовете, в коментарите, във всичко, което попаднеше пред очите ми.

И тук връщаме резултата на 4:2 за нас.

Чувството да си сам и неразбран е най-страшно. Най-болезнено е да обясняваш, че страдаш, когато външния ти вид не го показва. Тази болест няма никакви външни физически белези, като изключим че понякога си леко пребледняла. Често са ми казвали, че изглеждам добре точно в дните на кризи… После ходи обяснявай, че не можеш да отидеш на работа! Та ти сияеш! В групата това неразбиране отсъства. Там всеки те разбира, защото всеки е някъде по тази неотъпкана пътека. И това дава сила. Сила да шамаросаш ендометриозата и да спреш да пиеш аулин!

4:3 за спирането на обезболяващите.

Полза от тях никаква. Захващаш се здраво с диетата и добавките и да спираш да закусваш с торта. Ех, закуските с торта… Виждам светлина в тунела, нищо че в края му не се вижда junk food. Когато тялото ти е болно, трябва да го третираш с любов и разбиране. Когато не е, още повече трябва да се грижиш, за да го запазиш в добра форма. Уви, това го разбираме чак, когато ножът опре до кокала. Вярвам, че психиката е най-важна в борбата с всяка болест. Аз лично от вече повече от година посещавам терапевт и го смятам за необходимост. Но трябва да призная, че усещането за общност е доста окриляващо и вдъхновяващо. Не познавам лично никоя от дамите (засега), но ги усещам близки и значими. Трудът, които се полага в разработването на диети, режими, упражнения и алтернативни методи, е нечовешки!

Това е заболяване, за което тепърва ще се разбира повече и ще се говори повече. Много ми се иска да изчезне срама! Писна ми да ме е срам да говоря за това. Писна ми да не мога да обясня, защо не мога да изляза или защо се измарям след 10-минутна разходка. Понякога толкова рязко ми се доспива през деня, че полагам глава на бюрото и просто откъртвам за 20-тина минути. Освен, че цикълът ти става кошмарен, ендометриозата те снабдява и с недоспиване, умора, отпадналост, подуване, повръщане и други симпатични симптоми. И това на фона на непрестанното повтаряне, че видиш ли не се лекува… Ами добре, разбрахме, че не се лекува. Enough is enough.

4:4 заради Вярата.

Битката е равностойна, въпреки че често не изглежда така. Заболяването е кофти, но аз съм по-кофти и от него. Ще се боря злобно и коварно, ще си хапвам лимец и ще спортувам, пък да видим кой кого. Ще дам всичко от себе си, за хубавите мигове, но няма да дам нищо от себе си на ендометриозата. Нека си е в мен, нека ми трови клетките, аз ще я тровя с карфиол, броколи и куркума.

Това са смелите изказвания на човек, който за пръв път от осем месеца, успя да “преживее” месечният си цикъл, без влачене по пода, без повръщане и най-вече без болногледачи. Ех, гордост. Ех, чудо.

Тези малки победи са крепостните стени, които ни пазят и ни вдъхват надежда, че всичко ще се нареди. Колкото и усложнения да има заболяването, колкото и зловещи да са последиците, винаги трябва да обичаме себе си и да пазим душата си от отчаяние и самосъжаление. Страхът е неизбежен, но трябва да упорстваме и да захранваме себе си с щастливи мигове. Знам, че трябва да събера кураж за следваща операция. Знам, че подла аденомиоза дебне беззащитната ми матка и не знае, че не е добре дошла при мен… Знам, че душата ми е изпълнена със страх, но и с надежда, че резултатът ще расте в моя полза. И в полза на всички онези момичета и жени, които са готови да шамаросат ендометриозата и да живеят пълноценно живота си. Тези корави и нежни същества, които ще стискат зъби, ще се борят, но няма да се срамуват. Никога и пред никой. Няма да се извиняват за тона си, защото по дяволите това измъчва 1 от 10 жени. Веднага се огледайте и се пребройте.

Живеем в ерата на социалните мрежи, а сме толкова несоциални. Бързо google “ендометриоза” и когато някоя жена ви каже, че я боли от цикъла, не бързайте да казвате “голяма работа”, щото е кисела, не е закусвала торта и не се страхува да ви напсува.