за женското здраве и жените с ендометриоза

Защо не се „боря“ с болестта

Защо не се „боря“ с болестта

Ако като мен четете статии и мнения по медицински теми основно на английски, със сигурност сте запознати с термини като endowarriors, endofighters и изобщо всякакви други борещи се с всякакви болести, надвиващи ги и издържащи въпреки тях и побеждаващи ги с цената на всичко.

Аз не съм от тях. Не само не съм, изглежда ми чуждо и непонятно и според мен този манталитет може да бъде дори опасен.

Не винаги съм била на това мнение.

Имаше един кратък период, когато в крайна сметка разбрах, че ми предстои втора операция, когато наистина си представях и кистата и миомите като някакви чужди тела в мен, които трябва да се махнат, да излязат и да изчезнат и трябва да ги преборя, за да си спестя операцията, от която толкова много се страхувах.

Мисля, че издържах така почти два месеца.

Главната ми мотивация обаче беше паническия ми страх от нова операция.

Правех дори разни медитации, в които си представях, че кистата се смалява и изчезва, понякога сякаш я стисках в юмрук и дори я правех на прах.

Нищо от това не ми помогна да се почувствам по-добре. Освен това започнах да си представям, че тялото ми не е наред и се е обърнално някак срещу мен. Това бяха изказвания, които четях всекидневно в някои американски групи, и никак не ми хареса, че започвам да мисля и аз така. Там смятаха, че матките им ги мразят, искаха да се отървават от тях на всяка цена и се бореха със собствените си тела.

Аз си обичам тялото. Да, имало е дълги периоди, в които не съм го харесвала и съм била твърде пълна, твърде отпусната, твърде мускулеста (познайте защо карам колело бавно последно време!), твърде какво ли не. Още си мисля така понякога.

От друга страна ми се случва да се удивлявам през какво е минало това тяло и как все още се държи и справя и дори започва да изглежда по-добре отколкото преди. Да не говори, че се и чувства много по-добре от преди. Това не е ли изумително?

Един от големите ми проблеми, който смятам че едновременно е довел до не малко от симптомите ми, но и е вследствие от тях, беше откъснатостта от тялото, която бях развила без изобщо да разбера.

Все още не съм сигурна до каква степен съм била откъсната от усещанията си, но започнах да си давам сметка, че преди не съм усещала доста неща, когато започна да ме боли. Тоест, когато започнах да усещам малките болки. Тези, от които другите хора се оплакват с дни, а аз приемах за някакъв лек дискомфорт ако изобщо ги забележа. Сега аз съм от тези оплакващите се, ако случайно се контузя, схвана или се окажа със жестока мускулна треска. Преди не би ми хрумнало да направя нещо по тези въпроси, защото практически не усещах достатъчно дискомфорт че да си заслужава някакво усилие. А вечно синьото ми тяло от всякакви случайни удари тук и там си обяснявах с това, че кожата ми е чувствителна. Не е. Просто не усещах болката и поради това и не се пазех. Дори чувството ми за пространство не работеше добре и не усещах габаритите на тялото си и къде точно се намира.

Да не усещаш болка не е чак толкова лошо нещо. Докато не стане наистина лошо.

Именно заради тази откъснатост от тялото нито разбирах, нито обръщах внимание, нито вземах мерки, когато имах каквито и да е симптоми. Трябваше да станат непоносими и почти постоянни, за да се заема сериозно с проблема и да призная пред себе си, че нещата не са наред.

Какво ли щеше да стане ако не само бях откъсната от тялото си, но го смятах и за собствения си враг?

На няколко пъти бях много близо до това. Помня отчетливо как след три дни превиване от болки съм се съвзела достатъчно, за да извървя 500-те метра от нас до Farmers’, за да си взема супа (мисля, че не бях яла повече от три дни) и на връщане губех сили още на първия ъгъл. Почти бях решила, че няма да успея да се прибера, когато минах покрай един офис и видях разни особено заети хора, на които мигновено завидях! Имаха сили да работят, да се движат напред назад без да им е лошо и явно успяваха да са извън вкъщи по цял ден! Защо аз не бях способна на това?

Радвам се, че все пак успях да осъзная, че тялото ми не ми е враг, а вместо това има сериозна нужда от моята помощ. Аз съм тази, която е объркала нещата поначало, а тялото ми просто се опитва да се справи някак със ситуацията. И не, не казвам, че сама съм се разболяла. Все още мисля, че средата е изиграла сериозна роля. Но не е и като да нямам пръст в това. И най-вече от мен самата зависи дали ще имам сили да се възстановя или ще ги прахосам да се боря със самата себе си.

Затова не се боря с нищо, най-малкото със себе си, тялото си или каквото и да е, което е в мен. Вместо това използвам силите си за да се грижа за себе си, да се лекувам, да се променям и да се уча да съм по-издържлива.

Photo by Johnson Wang on Unsplash



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *