за женското здраве и жените с ендометриоза

Моят панически страх от операция

Моят панически страх от операция

Преминала съм през две операции с промеждутък от 10 години. Първата беше по-тежка, и страшна за мен, защото не знаех какво точно ще открият, когато ме отворят, но втората, която се оказа по-щадяща, ме изтормози много повече.

В началото на пролетта на 2016 г. за първи път стана ясно какво точно ме кара да се превивам от болки по знайни и незнайни причини вече толкова дълго, че дори не помнех от кога. Поредният доктор, при който ходих, най-накрая видя киста в единия ми яйчник и възли по стените на матката. Това разбира се, значеше моментална операция. И не само че го знаех (вече бях преминавала през това), а и гинекологът разбира се беше особено сериозен, притеснен и обясняващ колко спешно трябва да се направи нещо.

Всъщност бях стигнала до него именно защото вече не издържах. Бях се довела до състояние, в което през три от четирите седмици в месеца бях фактически неадекватна и неспособна да свърша каквото и да е. В голяма част от тях изпитвах затруднения сутрин да стана от леглото и да се преместя на дивана дори, какво остава за вземане на душ, готвене или каквото и да е друго. В дните с най-силни болки обикновено повръщах само от няколко хапки или глътки вода, така че се обезводнявах почти всеки месец, което после водеше до три-четири дена възстановяване и захранване след като болките са преминали.

Само болките в корема бяха толкова видове, че изпитвах трудности да си ги спомня всичките след това

А болките бяха всякакви – ниско долу в корема, малко по-високо, в стомаха, червата, мехура, при определени пози, в мускулите, в зъбите, главата. Само болките в корема бяха толкова видове, че изпитвах трудности да си ги спомня всичките след това. Фактът, че тогавашния ми доктор не намираше нищо необикновено в това че ме боли, само допринасяше още повече за депресията, в която изпаднах покрай всичко това. А тя, оказа се, ги задълбочи още повече.

Ще си помислите, че след като съм в такова състояние, може би при насрочване на операция, ще почувствам облекчение, че най-накрая ще се случи нещо, което може би ще ми помогне. И аз наистина изпитах облекчение, че най-накрая знам какво се случва с мен. Защото няма нищо по-развинтено от собственото ми въображение, когато ме е прихванала депресия и притеснение и не знам какво се случва.

В крайна сметка се озовах при този лекар, защото след като моят гинеколог не виждаше нищо ненормално, а аз бях все по-зле и по-зле, си запазих час при ендокринолог – бях стигнала до заключението, че имам или Хашимото или рак или множествена склероза (казах ви, че въображението работи!). И добре че го направих, защото именно тя се сети, че всичко се дължи единствено на ендометриозата.

Макар да не бях забравила за нея, дотогава всъщност нямах много предства за симптомите ѝ, защото преди 10 години, когато за първи път ме диагностицираха, имах твърде спорадични и не толкова сериозни симптоми, че да ги забележа и запомня. Свързвах я само с кисти, както явно и гинекологът, при който ходех на редовни прегледи. Не че имаше и каквато и да е информация по това време, а и нямах време да се занимавам със себе си, след като си мислех, че операцията ме е оправила.

Страхът от неизвестното може и да изчезна, но се преобразува в панически страх от нещо, което ми е добре познато.

И така, този път може и да почувствах облекчение, че вече знам какво ми има. Страхът от неизвестното може и да изчезна, но се преобразува в панически страх от нещо, което ми е добре познато – цялото преживяване, наречено отворена коремна операция. Фактът, че имах възли на матката ме притесняваше още повече. Представях си как ще ми разрежат цялата матка и след това ще я зашият така, както ми бяха зашили корема първия път.

През 2007 година бях диагностицирана след отворена операция, в която премахнаха една 4,5-сантиметрова киста на десния ми яйчник. Стигнах до нея след като няколко пъти ми бяха казвали, че кистата е ту в дясно, ту в ляво и може би е раково образование. Предвид че малко преди това бяха оперирали грешния бъбрек на майка ми, тази несигурност ме беше накарала да обиколя не един и двама доктори и доста ме стресираше. Освен това пих силни противозачатъчни, от които получих абсолютно всички странични ефекти от листовката още първата седмица, включително почти постоянно силно гадене, което пречеше и на ученето и на работата ми в този момент, които бяха свързани с доста пътувание.

Добавете и това, че поради определени причини (които сега не ми се виждат чак толкова важни, колкото тогава), нямаше с кого да споделя какво се случва, освен със сестра ми, която съответно също отиде на преглед и се оказа, че и тя има такава киста. Последваха изследвания, туморни маркери и постоянно говорене, че операцията е абсолютно спешна. С майка, която си отиваше от рак в този момент, нещата наистина изглеждаха спешни и жизнезастрашаващи, особено когато туморните ми маркери се оказаха 20 пъти над нормата. По това време туморните маркери за мен означаваха показатели за наличие на тумор. Никой не се опита да обясни и аз не бях в състояние да задавам нормални въпрос.

Няма и два месеца след като ми откриха киста, въпреки консултациите с различни специалисти, аз вече бях в болница и чакаща операция.

Преди това бях видяла трите операции, които претърпя майка ми. При първата останах с нея цяла нощ, докато излезе от упойка и се успокоим, че ще се закрепи. Точно с нея не знаехме дали ще я преживее, а именно тя наподобяваше това, което ме чакаше мен. А при последната ѝ операция бяха сбъркали бъбрека и когато майка ми се събуди и каза, че я боли от грешната страна мина не малко време и усилия от наша страна (най-вече на баща ми) някой да обърне внимание на този факт. Бяха направили безсмислена операция на жена, която и без това беше на прага на силите си. От недоглеждане.

Така че бях видяла какво е да минеш през това. Бях видяла и конвейра, в който влизаш веднъж като станеш пациент със сериозна диагноза, бях виждала отношението. Но тогава мислех, че мога да се справя с абсолютно всичко. И можех и го правех, разбира се. А после го изтривах от ума си, защото ме чакаха още куп къде къде по-спешни неща, с които да се справям.

Докато нещата не се повториха и аз се намерих неистово плачеща на средата на една улица в квартала, свита практически на кълбо и несъзнаваща какво се случва около мен, заради желязната хватка, в която ме беше хванала паниката. Задушавах се от невъзможността да се справя със ситуацията и нямах никаква възможност дори да изговоря на глас какво точно се случа с мен.

Има обаче една съществена разлика между една 23 и една 33-годишна жена. На 23 не знаеш много за себе си, но знаеш, че можеш да се справиш с абсолютно всичко, при това сама. На 33 от друга страна вече знаеш твърде много за себе си и си наясно, че не можеш с всичко да се справиш сама. Но пък не изпитваш и желание да се доказваш, а предпочиташ да намериш начин да решиш ситуацията.

този път щях да правя нещата по различен начин

Така че когато паниката ме изтощи до край, така че вече да не мога да чувствам нищо, взех едно важно решение. Предвид, че отново се озовавах в същата ситуация от преди 10 години, този път щях да правя нещата по различен начин. Вече знаех, че това което направих тогава, не е подействало. Тоест, било е единственото, което съм можела да направя тогава, но остави огромен проблем за сегашното ми аз, с който не знаех как да се справя. И макар, че нямах идея какво ще правя от тук нататък, знаех поне едно – няма да повтарям това, което съм правила предния път.

Така че намерих още лекари. Всеки следващ ме запращаше в още по-голяма паника, но междувременно имах време да споделям. С приятели, с роднини, дори с непознати. Да говоря и говоря. Опитах дори терапевти, но те не са най-доброто решение за някой, който се намира в състояние на постоянна паника и търси бързо решение на проблема. Сега съм наясно, че лекуването на този проблем може да отнеме време, но тогава още не знаех дори в какво точно се състои и не намирах смислено обяснение за него.

От друга страна реших, че няма да бързам с операцията. Че ще се подготвя. Че този път ще намеря болница и доктор, който не ме плаши и ми вдъхва доверие. Сестри, които имат нормално отношение към пациентите. Че няма да подписвам безумни съгласия да ми извадят всички детеродни органи по тяхно усмотрение секудни преди да ме приспят. Че няма да позволявам дори да ми обясняват колко по-щадяща е новата, платена упойка, която бият в гръбначния стълб (а когато ме върнаха от интензивното се оказа, че жените, които са я избрали едва ходят дори седмица след операцията и ги боли не само където са рязани, ами навсякъде… доколкото знам вече нямат такива странични ефекти, не се плашете от моите наблюдения от преди десетилетие). Че ще поискам вода ако ме оставят 24 часа без течност след операцията и гърлото ми изгаря от охлузванията от тръбата, която са сложили и извадили грубо след това.

няма да позволя на учаща се да ми маха шевовете, докато ме натиска с всичка сила точно там, където съм рязана и ме остави в почти безпомощно състояние, по-лошо и от момента, в който станах да вървя за първи път след операцията

Че няма да си мълча, ако не ми е добре, дори и сестрите в интензивното да крещят на стенещите, оставени без обезболяващи жени, че се правят на интересни и не ги боли чак толкова. Че няма да мълча, когато стажант-хирург ми обяснява колко прекрасен шев е направил, докато аз виждам, че коремът ми е на две различни половини и кожата дори не пасва една към друга дотолкова, че мога да видя през шефа вътрешните ѝ слоеве и си мисля, че сама сигурно съм щяла да се справя по-добре. Че няма да позволя на учаща се да ми маха шевовете, докато ме натиска с всичка сила точно там, където съм рязана и ме остави в почти безпомощно състояние, по-лошо и от момента, в който станах да вървя за първи път след операцията. Че ми е дошло до гуша да ми обясняват по прегледи, че не е било необходимо да ми разпарят касапски целия корем за една киста. Знам, но дали от това ми става по-леко? Дали направи първата година след това по-лесна? И да, сега този белег личи много малко. Вече почти не стяга и не наболява ако забравя да го намажа и вали, вече не е нещото, което ме кара да се чувствам грозна и непотребна. Всъщност дори вече не усещам срастванията под него, но това е нещо, което се случи доста време след въпросната втора операция.

Обаче въпреки всички обещания, които съм си дала, знаейки, че ще ме режат отново, мен ме подхваща един огромен страх да не започна пак да се идентифицирам с това как изглежда корема ми. Изпадам в едно особено отношение към него. Някои вечери нарочно не си мажа белега, защото какъв смисъл има ако след месец ще ме режат на същото място? Разбира се, след седмица вече дърпа повече от обикновено и напомня за себе си постоянно. А аз се опитвам да се убедя, че представата ми за себе си няма да се промени ако се окажа с пресен 15 сантиметров вертикален разрез от пъпа надолу. Но най-вече се опитам да се залисам с всички тези притеснения, за да не си спомням колко много ме е страх да се окажа отново под упойка, безпомощна, в ръцете на непознати, за които съм просто задача.

Сега съм наясно, че именно тази безпомощност, обездвижването, което започна още щом ме сложиха на подвижното легло, с което ме закараха до операционната първия път, са в основата на това, което ме накара да плача с пълна сила, да викам, да се опитвам да се свия на кълбо в количката и в същото време да обяснявам с почти равен глас на сестрите и докторите във втората операционна, докато се грижеха за мен и се опитваха да ме успокоят, да не ми обръщат внимание, защото просто съм паникьосана и знам, че всичко е наред, но просто не мога да се спра.

Странно е усещането да се наблюдаваш от страни в собственото си съзнание. Още по-странно е когато знаеш, че нямаш контрол над това, което правиш, но в крайна сметка, след дълги месеци, в които си се опитвал да постигнеш поне илюзия за контрол, в крайна сметка осъзнаеш, че това е безсмислено и просто оставиш нещата така, както са.

За да се справя с този страх, ще трябва да премина през него

Иска ми се да кажа, че в онзи момент, преди упойката, съм осъзнала, че за да се справя с този страх, ще трябва да премина през него. Но не беше така. Помислих си го едва когато се събудих, и осъзнах, че нещата са далеч по-леки, отколкото си представях. Всъщност дори малко след това, когато страхът ми, че може би само си въобразявам, че всичко е по-леко, отколкото всъщност е, отмина. Точно тогава си дадох сметка, че паниката, с която живях цяла година докато постоянно отлагах въпросната втора операция, всъщност живее много повече в тялото ми, отколкото в мозъка ми и точно заради това всички рационални мерки, които взимах, за да се справя с този си страх, не помагаха или помагаха само от части.

Все още ме обзема страх и тялото ми се свива, когато си помисля за операция

Все още ме обзема страх и тялото ми се свива, когато си помисля за следваща операция (която неизменно присъства в разговорите, когато отида на преглед). Сега вече не е силна паника, която не мога да контролирам, може би защото операцията в момента е някъде в бъдещето. Но присъства и знам, че не е изчезнала.

Но тази година съм си обещала да потърся помощ за този си проблем. Помощ, която ще обърне внимание и на тялото, не само на мозъка.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *