за женското здраве и жените с ендометриоза

Културни различия

Културни различия

В момента съм активна в две различни фейсбук съпорт групи – едната е предимно американска, другата – българска. И няма как да не забележа съществени различия в настроенията и постовете в двете, които изцяло отдавам на културни различия. Всяка от жените и в двете групи минава през сходни проблеми, но всяка реагира по различен начин на тях.

Нито една българка (или македонка), няма да сподели колко болка изпитва или какви проблеми има, освен ако не е част от въпрос относно начина, по който да се справи с тях. Никоя няма да привлече вниманието на другите единствено, за да споделя собствените си проблеми. Всички са наясно, че всяка жена от групата минава през почти същото, като всички останали и никой не смята, че трябва да натоварва другите още повече, като привлича вниманието им към собствените си проблеми. Далеч по-важно е да се сподели полезна за всички информация или коя докъде е стигнала в своите търсения кое помага и кое не. Както и кой доктор си върши работата и кой я попретупва.

В американската група нещата стоят по съвсем различен начин. Там групата като че ли се използва основно за вентилиране и споделяне на всички най-неприятни и тежки моменти, през които минават момичетата. И го правят на всеослушание – колко пъти са били в спешното, колко подут им е корема, как не могат да си хапват любимите бургери, как се отнасят с тях колегите и роднините и съпрузите – именно за да получат вълна от съчувствие и някаква форма на валидиране на собствените си страдания.

Всички имаме нужда от това – болките и дискомфортите ни рядко могат да се видят цялостно отвън и често хората около нас си мислят, че преиграваме. Но тази група на пръв поглед доказва, че в Щатите тази болест е в пъти по-тежка и по-засягаща живота на жените, отколкото у нас.

Аз обаче си имам и още едно рационално обяснение за това. Мисля че крайните случаи при тях се дължат на пословично нездравословната им диета и начин на живот. Американките изжглежда живетя и се хранят в пъти по-зле от който и да е в Европа.

И все пак, ако следиш постовете по-внимателно, ще забележиш и други неща – жените у нас имат абсолютно същите проблеми като там. И тук е трудно да си запазиш работата, ако всеки месец имаш куп дни, в които не си работоспособна. И тук е трудно връзките ти да не пострадат, ако изпитваш болки при секс или не можеш да се грижиш за къщата така, както си го правила преди. И тук ни се казва, че си въобразяваме болките или че са напълно нормални и няма нужда да преиграваме. И тук се сблъскваме с ужасно некомпетентни доктори. И тук не знаем какво да правим и как да намерим нужната ни информация.

В същото време и там има жени, които споделят какво са открили, че им действа добре, какво им помага, как да започнат да водят по-здравословен живот. Но това съвсем не са същите жени, които споделят основно болките си. Напротив, това са едни тихи ненатрапчиви гласове на тези жени, които са осъзнали, че колкото повече енергия отделят на болката и негативите, толкова по-малко енергия ще им остане за по-градивните неща като това да променят диетата си или от вечни жертви да се превърнат в активно лекуващи се. Това не са жените с гръмките лозунги Fight Endometriosis, или етикети на профилите Endo Warrior или вентилиращите My uterus hates me. Това са жените, които са приели ендометриозата за част от себе си. Осъзналите, че няма защо да се борят срещу нещо, което е вътре и част от тях самите. Точно те са решили да намерят начин да живеят с това, вместо да прахосват силите си да се борят с него.

В нашата група срещнах много жени, които мислят по същия начин. Това са именно тези, които сега си мислят какво щеше да им помогне в началото, и се опитват да го направят за следващите, за сблъскващите се тепърва с тази диагноза. Точно тези жени няма как да бъдат жертва на тази болест, защото тя ги прави дори по-силни, отколкото са били преди нея. Защото да успееш да намериш смисъл и сили да продължаваш дори в моменти, в които ежедневието ти е свързано с доктори и болка не всеки може да направи.

Ние имаме предимство пред американките. В нашата култура дълбоко е вкоренен онзи стар образ на силната, безмълвно справяща се с всички трудности жена. Има го много преди комунизма, има го и по време на него. И макар сега да нямаме подобни образи, това е архетип, който все още пазим в себе си и следваме. И вместо да споделяме с всички през какво минаваме, ние стискаме зъби и търсим начини да се справим така, че да не натоварваме хората около нас. Взимаме нещата в свои ръце и минаваме без оплакване през всичко, което трябва да се направи, независимо колко е трудно. Няма как да не се възхитя на това. Все пак и аз съм отгледана в тази култура и аз споделям същите, нашите си български ценности.

Но има какво да научим и от американките. Ето защо искам да напомня, че не е нужно да търпим докрай и да се превръщаме в онази страдаща безнадеждна българка от образите между двете световни войни.

Колкото и да сме силни, на всяка от нас в даден момент могат да привършат силите, да се случат твърде много неща едновременно и да се сринем. Точно тогава имаме най-силна и спешна нужда от емоционална помощ, но няма как да я получим, ако скрием страданието си дълбоко в себе си и продължим напред сякаш нищо не се е случило.

Ако в най-тежките моменти намерим сили да споделим, да потърсим състрадание и разбиране и успокоение, това няма да ни превърне във вечно мрънкащи, оплакващи се и капризничещи момиченца, но със сигурност ще ни помогне да продължим напред с нови сили. Защото дори най-големите герои имат моменти, в които изпитват съмнения, че ще успеят да продължат. И именно тогава се появява някой, или нещо, което да им вдъхне нови сили, за да продължат и да се справят с чудовището или да спасят света. Ако те имат нужда от помощ, защо ние да си я отказваме?

Започнах темата с фейсбук групи, но това изобщо не значи, че трябва да споделяте в някоя от тях – не на всеки изглежда добре да пише за най-големите си проблеми пред непознати. Може да е някоя близка приятелка, съпруг, роднина, дори и просто страница в дневника, но ви призовавам – намерете начин да изразите какво чувствате тогава, когато сте най-изтощени. Не го таете в себе си, пуснете го навън и ще се почувствате много по-добре!



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *