за женското здраве и жените с ендометриоза

Колко точно боли?

Колко точно боли?

Статията е част от серията за Болката. 

Колко точно боли?

Не мога да дам отговор на този въпрос. Но голяма част от жените с болезнен цикъл се сблъскват с ежедневно неразбиране от околните. Всяка една от тях е имала моменти, в който някой ѝ е казвал, че всъщност не я боли толкова много, колкото твърди. Че не е възможно да я боли толкова, че си въобразява. Или че използва болката като извинение да не си върши работата.

Ежедневно в групите във фейсбук има жени, които задават един и същ въпрос – въобразявам ли си?

За мен най-трудно беше да опиша колко силна е всъщност болката. Леко неразположение не е кой знае какво по време на цикъл, и дори може да се нарече нормално. Но като човек с много висок праг на болка, за какъвто съм се смятала цял живот, да се налага да доказвам на когото и да е, че изпитвам сериозна болка в началото беше направо отчайващо.

Разбира се, вече има нови изследвания, които доказват промени в мозъка при наличие на ендометриозни лезии и повишаване чувствителността към болка. Грациела Щерева специално превежда статиите по този въпрос от известно време насам, за да има повече достъп до информацията в тях. Други изследвания се фокусират върху връзката между високите нива на естроген с болката, която се изпитва при ендометриоза и рак на яйчниците. Само че за повечето жени не е важно каква част от усещането за болка се дължи на истински сраствания и възпалителни процеси в организма и каква на промени в мозъка. Много по-важно според мен е как това влияе на живота на жените, които живеят с тази болка.

Какво е непоносима болка?

А какво точно е непоносима болка? Болката е съвсем лично усещане и все още няма как да я опишем в съпоставими термини. Аз лично мога да опиша единствено моите собствени болки. За мен непоносима е болка, при която не мога да върша практически нищо, освен да лежа в леглото. В момента не изпитвам такива болки, но дълго време живеех така поне по седмица всеки месец. В тези моменти бях почти неадекватна и трудно разбирах какво се случва около мен. Практически не можех да се движа. Доста често повръщах заради силната болка и спазмите, които имах. Определено беше в пъти по-силна от болката, която преживях в интензивното след първата ми операция – отворена, а след като мина опойката не ми дадоха други обезболяващи. И след като мине самата болка винаги ми отнемаше дни да се съвзема, захраня отново и да събера сили да започна да наваксвам пропуснатите задачи.

През повечето от това време живеех сама, така че нямаше кой да ме види в това състояние освен ако то не ме изненада някъде извън вкъщи. И това се е случвало, но много рядко, защото нагласях ежедневието си според календара. И все пак болката започва почти изведнъж и не винаги можеш да прецениш дните. За не повече от десетина минути от лека слабост съм стигала до парализираща болка и спазми, от които съм повръщала два или три пъти направо по улиците. По сред бял ден. Един път един пияница на Попа ме гледа съчувствено поне десетина минути докато повръщах до него. Друг път почти припаднах по път докато с една приятелка се прибирахме от Панчарево.

При друг случай се наложи да се обадя на човека, с който имам среща и да му кажа, че няма да мога да дойда, защото болките ми са започнали изведнъж десет минути преди това. Самото обаждане ми костваше повече сили отколкото да си преместя хладилника, когато го купих и трябваше да стигне до кухнята. Не, след хладилника просто бях леко задъхана и доста ободрена от притока на адреналин. След това обаждане лежах няколко минути несигурна дали имам сили да поема нова глъдка въздух. В последния случай приятелят, с който имах среща, дойде да ме види в нас с пакет обезболяващи и ме свари стенеща, ревяща, превиваща се и изцяло ненаясно какво се случва около мен. За късмет тогава нещата се поуспокоиха за няма и час и после бях способна да говоря свързано. Но за близо двете години, в които се борех с тези болки, всичко на всичко двама приятели и няколко непознати по улиците (които вероятно са решили, че съм препила посред бял ден) са ме виждали как изглеждам и имат представа за какво говоря. Тези двама приятели са и единствените, на които наистина съм разказвала донякъде колко интензивни болки изпитвам. Те и доктора ми, който казваше, че е нормално да ме боли, и който смених по-късно.

Докторите

Докторите някак не могат да повярват, че сама можеш най-добре да прецениш имаш ли нужда от помощ и има ли нещо не наред в тялото ти. Твърде често си мислят, че преиграваме с болките. Проблемът обаче е, че и ние самите често не си вярваме. И оставяме решенията за самите себе си ръцете на човек, който ни отделя максимум 40-тина минути от времето си (а най-често десетина), вместо да се доверим на собствените си усещания и постоянни наблюдения какво ни се случва.

И в крайна сметка как точно можеш да сравниш обективно нещо толкова субективно като усещането за болка?

Както казах по-горе, се смятам за човек с висок праг на болка, защото когато се ударя някъде не го правя на въпрос, разтърквам мястото и продължавам. Защото когато бях дете и ни биеха инжекции, само мен не ме беше страх и докато другите казваха, че ги боли, аз усещах неприятно боцкане. Защото като ми се схванеше врата след ски по време на скиорските лагери в университета и помолех някой да ме разтрие, въпреки че ми се насълзяваха очите от болката, всъщност се чувствах по-добре от отпускането на мускулите, и не само търпях, ами молех и да продължат, докато колежките не даваха да ги пипнат и пищяха дори при леко докосване. Но инжекциите са еднакви за всички. Схващането и силната мускулна треска са подобни, защото сме карали еднакво време и сме носили ски еднакво дълго. Това не може да се каже за менструалните болки.

Те са строго индивидуални. И никой не може да ти каже дали изпитваш силна или слаба болка, защото никой друг не усеща това, което усещаш ти самата.

И все пак, има опити да се опише интензитета на болките, с които се сблъскваме. Често се определят по скалата от 1 до 10, което е стандартна процедура в много болници. Виждала съм обаче коментари от жени, които по тези скали твърдят, че през повечето време усещат нещо между 12 и 15. И такива, които казват, че естественото раждане е било по-малко болезнено за тях. Или че никога не са слизали под 5. Това са именно онези жени, на които в спешните кабинети гледат особено – като да са пристрастени към болкоуспокояващи.

Няма как някой друг да разбере собствената ти болка. Няма и нужда. Аз лично не пожелавам подобни преживявания на никого. Но със сигурност щях да се възползвам от теорията за лъжичките по-рано, ако знаех за нея, защото дава възможност да обясниш какви са възможностите ти в момента. Тя не се фокусира върху това колко силна болка изпитваш.

Хората, които живеят с хронична болка, с времето започват да толерират много по-високи нива на болка от тези, които я изпитват само спорадично. Така че интензитетът наистина няма как да бъде измерен и в случая няма значение. По-належащият въпрос е как това влияе на живота и ежедневието ти.

Теорията за лъжичките

Ето къде се вписва теорията за лъжичките, измислена от Кристин Мизерандино през 2003 г. с цел да обясни на най-добрата си приятелка какво е да живееш с автоимунно заболяване (в нейния случай лупус). Кристин използва лъжичките като показател за определено количество енергия, необходимо за извършване на ежедневни дейности, които обикновено не затрудняват никого.

I explained that the difference in being sick and being healthy is having to make choices or to consciously think about things when the rest of the world doesn’t have to. The healthy have the luxury of a life without choices, a gift most people take for granted.

 

„Обясних, че разликата в това, че си болен и здрав, е, че трябва да избираш или да мислиш съзнателно за неща, за които на останалата част от света не им е нужно да мислят. Здравите хора се радват на лукса на живот без постоянни избори, дар, който повечето хора приемат за даденост.“ Кристин Мизерандино.

 

Идеята е, че всеки ден имаме определено количество енергия, което можем да използваме. То се измерва с брой лъжички (например 12 или 20) и за всяка дейност се дава определен брой от тях. В хубавите дни можеш да започнеш деня с 20, но в лошите да имаш само 2 и да ти стигнат колкото да станеш и да си измиеш зъбите. Болката не е засегната, но дава ясна представа какво успяваш да направиш и какво не в такива дни и лесно се обяснява на хората, които нямат представа как дадено състояние влияе на живота ти. Това е нагледен начин да обясниш как така не можеш да се прибереш  до вкъщи носейки чанта с покупки със себе си без да припаднеш от изтощение. Или защо не можеш да се вдигнеш от мястото си в трамвая, макар че пред теб стои възрастна жена, която сигурно също има нужда от него. Или защо понякога не успяваш да купиш всичко, което ти е необходимо за здравословен обяд, понеже цялата ти енергия е отишла в опити да стоиш права.

Тази теория има едно много голямо предимство – напомня ти никога да не стигаш до последната лъжичка, защото тогава нещата стават твърде сложни.

По времето, когато ми се струваше че енергията ми е безкрайна, или поне като за 50 лъжички, почти винаги изхабявах по 55 от тях и дори не си давах достатъчно време да се възстановява след това. Ето защо после ми се наложи да се науча да живея с и по-малко от 5 на ден. Възможно е, но те кара да приоритизираш нещата с безмилостна решителност, чиято необходимост трудно може да се обясни на други хора. И все пак, следващия път, когато ви се наложи да обяснявате, пробвайте да го направите по метода с лъжичките. Използвайте тази графика и ми пишете дали е било по-лесно да ви разберат по този начин:

Ако искате да научите повече за теорията за лъжичките, Елена Енева наскоро направи превод на статията на Кристин Мизерандино, който можете да видите в нейния сайт: Какво е да си болен от хронично заболяване:примерът с лъжичките



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *