за женското здраве и жените с ендометриоза

Ендо истории: Лора Ризова – Веторато

Ендо истории: Лора Ризова – Веторато

Тази история е част от поредицата Ендо историиПълният списък с истории можете да видите тук.

Още една история с ендометриоза. И още една жена, на която казват, че всичко ѝ е наред и вероятно гледат като хипохондричка, въпреки, че нещата изобщо не са наред. Жената е напълно здрава, само нервната система не е наред. Но защо не си дават сметка, че ако нервната система не е наред, това не значи, че си напълно здрава? И че тя не е наред поради някаква причина, в този случай поради болката, изтощението и притеснението какво се случва?

Хубавото на разказването на истории е, че все повече хора могат да научат за тези неща. А историята на Лора Ризова беше публикувана и в списание „Енциклопедия Здраве„. 

Ендометриоза… това нищо не ми говори.

 

Ендометриоза… това нищо не ми говори.

Така започна моята история.

Казвам се Лора Ризова-Веторато и съм на 31 години, щастливо омъжена. До преди една година не бях и предполагала, че съществува бич като ендометриозата.

При мен всичко започна през 2014 година. Винаги съм била здрава, никога не съм имала здравословни проблеми, камо ли гинекологични. Но преди четири години животът ми започна да се променя. Постепенно след всяко хранене започвах да изпитвам дискомфорт, който с времето ставаше все по-силен. Обядът и вечерята се превърнаха в истински кошмар. Всеки ден ми се искаше да спра да се храня, с малката надежда, че ще се почувствам поне малко по-добре. Но уви, това така и не се случи. С всеки залък, който слагах в устата си, коремът ми започваше да се издува, пълнех се с газове, имах чувството, че ще се пръсна. А болките, които съпътстваха всичко това… бяха нечовешки. Непрекъснато къркорене, пуфтене, болка, газове… всеки ден, всяка вечер.

Естествено потърсих помощ. Отидох на гастроентеролог. След обстоен преглед с ехограф и дълъг разговор, лекарят ми обясни, че всичко ми е наред и няма как да ми направи гастроскопия. Изписа ми пробиотик и лекарства. Препоръча ми да спазвам диета. Опитах, надявах се, но облекчение така и не настъпи. Имаше периоди, в които се чувствах добре, имаше и такива, в които кошмарът беше на линия. Отидох на преглед при гинеколог. Всичко ми беше наред. Препоръчаха ми да не се поддавам на напрежението и да намирам време повече да си почивам. Настроена позитивно и вярвайки, че абсолютно всичко е наред, продължих да живея.

Но тялото ми започна лека полека да се променя. Постепенно месечният ми цикъл стана наистина пълен ужас. Една седмица преди да ми дойде болките ставаха все по-силни. И то не само болки в яйчниците, а и в кръста и корема. А самият цикъл ставаше все по-слаб и по-слаб. На два пъти ми се случи да прокървя по време на полов акт. Обясниха ми, че е напълно нормално, тъй като най-вероятно по същото време съм била в овулация и това се случвало при някой жени. Виждайки, че всичко е нормално, реших, че няма от какво да се притеснявам.

Стресът и нервите: всичко ви е наред

Но не мина много време и проблемите с червата се върнаха. Отидох отново на лекар, който за втори път ми обясни, че нямам никакъв проблем и е по-добре да се консултирам с гинеколог. Така и направих, потърсих второ мнение. Уви, отново ми бе обяснено, че съм напълно здрава и няма от какво да се притеснявам. Реших, че проблемът е в мен. Лекарите се опитаха да ме убедят, че нервната ми система е на ръба на криза и трябва да се опитам да не се поддавам на стреса. Така и направих… но промяна нямаше. Помислих си, че трябва да мине много време.

Времето си минаваше, но аз се чувствах все по-зле и по-зле. Започна всеки ден да ми се гади, нощно време нямаше как да заспя, защото нон-стоп ходех до тоалетната. Отделно от всичко това, със съпруга ми Матия се опитвахме да си направим бебе, но така и не се получаваше. Това обаче не ме притесняваше, защото няколко месеца без бебе са нещо напълно нормално. Поне така ми обясняваха гинеколозите. Без да се усетя бяха минали две години изпълнени с много мъки. Беше 2017-а, аз не бях бременна, бях с 6 килограма по-дебела и с много издуто шкембе, което въпреки всичките ми усилия и почти ежедневни тренировки във фитнеса, не се стягаше. Бебе нямаше, а само болки, кръв и страдания.

Пълното отчаяние

В този момент бях на прага на пълното отчаяние. Вече не вярвах на лекари, не вярвах на себе си, бях изгубила всякаква надежда. Не се отказвах от фитнеса, защото тренировките ми даваха все пак малко увереност. Но един ден, докато бях в залата, прокървих без причина. Веднага отидох на преглед при гинеколога ми. Тя ми обясни, че това кървене не е от влагалището, а е от уретъра. Препоръча ми да отида незабавно при уролог. Така и направих.

Докторът ме прегледа, обясни ми, че на пръв поглед всичко е наред. Посъветва ме да се върна на другия ден с пълен пикочен мехур, за повторен преглед. На следващият ден обаче болката в кръста и яйчниците беше непосилна за мен, нямах сили да ходя, да ям, да мисля. Въпреки това отидох в болницата. Трима уролози се бяха надвесили над мен и ме преглеждаха с ехограф. Коментираха, че нищо ми няма, бъбреците ми са наред. Изведнъж изразиха съмнение, че може да имам извънматочна бременност. Щях да припадна. Веднага отидох на гинеколог, който ме увери, че такова нещо няма. Но аз се чувствах все по-зле.

Докато не дойде може би най-фаталният ден… започнах да повръщам без причина. Приятелка на майка ми веднага ме изпрати при д-р Мариана Пърневска в „Майчин дом“. Последва дълъг преглед, всякакви кръвни изследвания. Д-р Пъневска ми обясни, че всичко което се случва с мен са симптоми на ендометриоза. За съжаление кръвните ми изследвания бяха перфектни и нямаше как да ме приемат по спешност в болница. Лекарката ми препоръча да си почина, да дам един месец време на тялото си и да продължим с опитите за бебе. Уви, всичко беше неуспешно.

Върнахме се в „Майчин дом“ за първото сериозно изследване – спермограма. Останах в болницата, за да изчакам резултата. В момента, в който д-р Пъневска се появи с думите, че Матия е пълен отличник, аз се разплаках. Разбрах, че проблемът е в мен. Така дойде заветната дата 12 юни 2017 година. Тогава ме оперираха от ендометриоза. Д-р Пъневска мислеше, че болестта е в ранен стадий и бързо ще ме изпишат. Спомням си как се събудих в реанимация. Разбрах, че упойката не ме е пуснала съвсем, защото не можех да фокусирам стрелките на часовника пред мен. Тогава дойде д-р Пъневска. Обясни ми, че състоянието ми е доста по-тежко, отколкото е очаквала. Ендометриоза в трети стадий, с две шоколадови кисти от ляво, над 160 разреза с лазер, сраствания с червата и таза… но поне нямаше засегнати репродуктивни органи. Обясниха ми, че ще остана малко по-дълго в болницата, а след това започвам 6-месечно лечение със Золадекс.

Лечението със золадекс

Не знаех какво ме очаква. Плачех без причина. Не знаех защо. Дали заради болката, или заради мисълта, че така желаното от мен бебе може и да не се случи. Един месец след операцията се чувствах много добре, но тогава дойде първата инжекция, а с нея и първите странични ефекти от лечението. Топли вълни, нон стоп, кошмарни вечери. Будех се вир вода, все едно някой ме е залял с кофа с вода. Не можех да спя. Будех се по 5-6 пъти на вечер. Чаках изгрева, за да имам причина да стана от леглото. След време започнах да губя апетит, нямах сили да се движа, непрекъснато ме боляха костите. Последваха проблеми с нервите. Изпадах в нервни кризи без причина, вдигах кръвно, имах сърцебиене. Бях се превърнала в зомби. Започнах да пия всякакви лекарства и природни лекове с надеждата, че ще успея да поспя поне няколко часа. Накрая стигнах до силни приспивателни, силни успокоителни, лекарства за сърце и кръвно. След 6 месеца мъки дойде и последната инжекция Золадекс – 28 ноември 2017 година. Знаех, че започвам да чакам. Тялото ми щеше да започне да се възстановява 28 дни след последната инжекция. Ако всичко се случваше по план трябваше да имам и цикъл.

За съжаление болките в червата и яйчниците ставаха все по-силни. И никой не ми даваше адекватно обяснение защо е така. Тогава потърсих помощ. Станах член на групата „Еднометриоза“ във фейсбук. Там получих пълна подкрепа. Разбрах, че повечето жени оперирани от тази болест имат същите проблеми като мен. Благодарение на Анна Димитрова и всички останали момичета започнах да вярвам, че ще се оправя. Това е единственото място, където жени с този проблем могат да намерят съпричастност, приятели и помощ. Всяка жена, която иска да прочете личните истории на жените с това заболяване или пък да потърси съвет може също така да посети блога (пълният списък с лични истории за ендо можете да видите тук- Ендо истории).

Не смея да мечтая…

За да съм напълно сигурна, че болките ще спрат, отидох на преглед в Италия. Но не при гинеколог, а при лекар хомеопат. След прегледа ми бе обяснено, че тези болки са нормални заради последиците от тежкото заболяване. Именно заради тях не трябваше да правим опити за бебе, за да не се стигне до нещо много по-страшно. Изписаха ми хомеопатични лекарства, станах веган. Защото месото и всички местни продукти съдържат много хормони. А ендометриозата точно това чака – да се храни до насита с хормони, за да се върне с пълна сила.

Днес съм щастлива, че съм веган. Чувствам се добре, болките намаляват лека полека. Отделно от това всяка вечер си правя компрес на корема с бентонит. Не е сложно: 4-5 супени лъжи се заливат със студена вода. След 30 мин глината е абсорбирала водата. Бърка се с дървена лъжица, докато стане на каша. След това сместа се намазва върху хартия за печене, предварително оформена като дамско долно бельо. Покрива се с марля и се слага на корема, така че да покрие яйчниците, червата и корема. На сутринта комресът се маха. Глината извлича токсините от тялото и няма как да навреди. Надявам се до няколко месеца да се почувствам добре, да няма болки. Чак тогава мога да помисля да опитам пак да имам бебе. Надявам се и да се случи. Защото няма невъзможни неща. Има воля и вяра. Защото всеки заслужава да му се случи нещо хубаво. Но някой просто трябва да платим по-висока цена. Ендометриозата наистина с право е наричана тихият убиец на маточните тръби. Но макар и убиец, тя може да бъде спряна.

Днес, след всичко което преживях, не тая надежда, че ще имам дете. Някъде вътре в себе си ми се иска, но не смея да мечтая. Искам просто да се чувствам добре и болката да спре… а другото… ако е писано ще ми се случи. Ще чакам, колкото трябва, но няма да се надявам. Изморена съм от надежди.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *