Алтернативни методи | Общи

Емоционално за инвазивната медицина

14.06.2018

Снощи си легнах, свих се в леглото и заплаках. Когато го правя това, обикновено съм се свила на две от болка и плача, защото едва я издържам. Или съм преживяла нещо тежко, с което не мога да се справя.

Този път не беше така. Плачех и не можех да повярвам колко лек, мек и отпуснат чувствам корема си. Сякаш нещо се е освободило вътре и вече не ме натиска както винаги досега е било. В същото време ръката ми беше върху средата на корема, там където преди 11 години ми направиха 14-сантиметров разрез, за да извадят една 4.5 сантиметрова киста. Същия, който едва преди две години спря да дърпа веднага щом пропусна ден мазане с мехлем. Същия, който години наред ми закачаше повечето дрехи, особено тесните дънки.

Същия, заради който голяма част от корема ми е твърда като камък и не особено чувствителна. За последното между другото си дадох сметка едва вчера. Някак си съм взимала за даденост (както и много други неща), че не усещам кой знае какво, нали имам висок праг на болка. Каква болка, миналата седмица не усетих, че забиват игли в този корем. Нито една! Бих казала колко, но изобщо не ги усетих, за да знам точния брой.

И беше твърд. А вчера си плачех, защото не можех да повярвам колко мек е коремът ми. Все едно не е моят корем! И не ви говоря за белега отгоре. Говоря за това под него. Онази част, която продължава навътре твърда и неподвижна и сраснала и минава сякаш през цялото ми тяло.

Плачех и заради лекотата, която усещах и топлината, която не мога да си обясня. И липсата на напрежение, за което не си давах сметка, че е било там.

Ако се чудите, вчера минах третия си курс по акупунктура. И вечерта се похвалих на момичетата от групата колко съм изненадана от резултата, макар че вече бях усетила отпускане в един по-пресен белег – от миналогодишната лапароскопия след първия сеанс. Всички ме питат не болят ли тия игли. Казвам ви, първият път усетих една единствена и то в дланта, а там е пълно с нерви. Втория усетих няколко. Вчера усетих повечето. Което значело, че си възвръщам усещанията.

На момента не обърнах внимание. Но после се прибрах вкъщи и наистина си дадох сметка за разликата. И освен че продължих да се изумявам, осъзнах колко съм благодарна да усетя нещо, което не съм мислила, че ще усетя отново. Защото когато мислиш, че нещо не може да се промени, просто си заживяваш с него. И след време дори не си даваш сметка, че е там.

Но вечерта в леглото си дадох сметка и за друго. Сетих се защо се изненадвам на въпросите за иглите. Аз самата никога не съм се замисляла за тия игли. По-скоро дълго време не смятах, че това е моята терапия или че би ми помогнала с нещо. Но иглите – не им отдавах и капка мисъл. И ето защо. Моят опит с доктори почти винаги е водил до болка, странични ефекти, дискомфорт и още болка, с която трябва да свиквам.

Не казвам, че не е имало смисъл от операциите или лекарствата, които са ми давали. Вероятно е имало. Аз всъщност съм много добре в момента. Но почти всички неща, които са ми предписвали някога, включително и не малък брой от прегледите, които са ми правили, са включвали някаква форма на болка, лошо отношение, насилване, пренебрежително отношение или нещо друго подобно. Това ме беше довело до очакването преди всеки преглед на най-лошото възможно. И не говоря само, че най-лошото в смисъл на нови проблеми, нови кисти, миоми и други поводи за притеснение. Говоря за потенциала на всеки от тези прегледи да ми срине нормалността, с която току що съм успяла да свикна. А наистина много пъти се е налагало да свиквам с нови нормалности.

Общо взето бях стигнала до момент, в който преди да вляза в кабинет се стягах и приготвях за лоша новина, кофти отношение, липса на интерес какво ми е, или пък обяснение, че нищо ми няма. Или поредното „в понеделник в болницата“. Повярвайте ми, нищо от това не може да се сравни с няколко иглички за акупунктура, човек, който излъчва пълно спокойствие и загриженост без дори да говори, и успокоението, което усещам след всеки сеанс. При това първия път почти заспах докато се прибера – толкова изтощена се чувствах от лежането на масата с няколко игли по кожата ми.

Онзи ден приключих една великолепна книга за новите техники за лечение, които използват принципите на невропластичността – „Мозъкът лекува“ на Норман Дойджи. Накрая, когато прави обобщение на описаните техники, той обяснява и защо все още твърде много учени и доктори не ги приемат. Защото нито една от тях не е инвазивна.

Виждате ли, днешната медицина е по презумпция инвазивна. Всичко се лекува или с хирургическа намеса, или с лекарства, които имат редица странични ефекти. Практически търгнеш ли по доктори, нещата започват много бързо да ескалират, защото всяко от тези лечения води със себе си куп други неща, които на свой ред трябва да бъдат лекувани. Не е случайно онова изявление, което цитирах наскоро, за ходенето на доктор само ако си пред умиране… А и всички жени с ендометриоза знаят печалната статистика, че започнеш ли с операциите, трудно се спира. На мен например ми заговориха за трета 5 месеца след втората… Да не говорим за всички видове инвазивни изследвания, които се правят, докато се открие какво ти има. Сигурна съм, че всяка от вас има не малко истории за проблеми и неразбории, благодарение на някое лечение, което са предписали за лекуването на нещо.

Но не са докторите виновни, а парадигмата. Която се е фокусирала върху болното, а не върху здравото. И върху локализирането на проблема, отделянето му от тялото и по възможност изрязването му, за да се отървем от болестта. Макар и причината да си стои и да знаем, че никакво изрязване или подискане с лекарства няма да я отстрани.

Но ние продължаваме да си мислим си, че с рязане и отделяне ще решим проблема, защото всеки ден чуваме точно това от авторитетните лица, които са учили години наред да лекуват. И им вярваме без да се замислим, защото светът е устроен така – строителите разбират от строителство, инженерите от механика, счетоводителите от математика, а медиците – от медицина. Обаче това са нашите тела. И би трябвало да си даваме сметка, че нищо в тях не може да съществува отделно от всичко останало.

Не искам да ви призовам да не ходите на доктори, макар че в момента вероятно звуча точно така. Напротив, грижете се за здравето си и се пазете и се лекувайте навреме.

А най-добре взимайте предпазни мерки, за да не се налага да се лекувате от каквото и да е.

И също така не искам да ви агитирам да отидете на акупунктура. Макар че определено препоръчвам 🙂 Съмнявам се обаче, че бих я пробвала, ако имах страх от игли…

Смятам, че всяка терапия и лечение е въпрос на личен избор и изцяло зависи и от индивидуалното заболяване и история на заболяванията. Не е задължително едно и също нещо да действа по един и същ начин на двама души. Макар че статистически могат да се правят предположения, и като цяло днес все още да смятаме, че това е достатъчно, за да лекуваме всички по един и същ начин. Дозите хапчета се смятат като за 75 килограмови мъже, а хормоналните препарати като золадекс ги изписват без дори да ти проверят нивата на хормоните. И след това се чудим защо едни жени едва издържат, а други се чувстват перфектно на тях. Добре, че баба ми е развила умението да разделя хапчето си за сърцето на 3, че в началото такива неща разправяше за ефектите, че и на мен ми се завиваше свят.

А старите лечителски практики, каквито са аюрведа и китайската медицина, гледат на нещата различно. Те смятат всичко в тялото за свързано. Също така приемат, че проблемът на всички индивид е уникален и лечението съответно трябва да отговаря на причините, а не на симптомите. Едни и същи симптоми понякога се дължат на коренно различни причини.

И ето че стигнах до въпроса, който ме измъчва в момента – не можем ли този принцип да го приложим и в нашата, западна медицина? Къде изчезна изцелението в нашата медицина? Не можем ли да си го върнем по някакъв начин? Надявам се много скоро парадигмата да се обърне и вместо да бягаме от докторите като от чума, да знаем, че ще намерим лекар, който да ни помогне да бъдем здрави винаги, когато усетим, че имаме нужда от малко помощ. Лекар, който ще изслуша докрай, когато споделяме симптомите си, и ще се опита да открие първопричината преди да назначава дежурните лечения без да се замисли как биха се отразили на живота ни.

Преди десет години щях да кажа, че това е просто бесмислено мечтане. Сега си мисля, че бих могла да допринеса и аз с нещо по този въпрос. И съм сигурна, че скоро ще знам как и ще го направя. Защото ако ти не започнеш промяна, как би могъл да очакваш светът да се промени заради теб?

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *