за женското здраве и жените с ендометриоза

Болка vs. болка

Болка vs. болка

Посления път в залата за кросфит между упражненията вместо да се разтягам се свих на две и клекнах, за да си почина. Инструкторът ме видя и веднага дойде да попита дали съм добре. Което сериозно ме изненада и накара да обърна внимание на ситуацията, която до момента не осъзнавах съвсем, потънала в съвсем други мисли.

Първо, това е третия път някой да ми обърне внимание, когато съм превита на две някъде и не се беше случвало доста отдавна.

Първия път имах паническа атака на средата на една улица в Лозенец в 12 през нощта, а втория паниката ме беше обхванала в един супермаркет в Студентски град и освен че се бях свила на кълбо до един щанд, и хипервентилирах.

В залата за крос фит се случва понякога клаустрофобията ми да напомня за себе си, особено ако има повече хора и както е горещо напоследък, но този път нямах такъв проблем. Всъщност, противно на придобития ми от годините с болки навик да не правя нищо натоварващо в дните, в които кървя, който съвсем съзнателно реших да запазя и след като намаляха, този път бях отишла да вдигам тежести в точно този момент от месеца.

И не, не ме болеше. Не се бях превила от болка, нито бях изтощена. Но целият ден матката ми контрактираше и след поредното напрягане усещането се беше засилило достатъчно да ми се прииска да го притъпя за момент. В комбинация с жегата и усилието от вдигането на тежести ми се беше видяло малко по-неприятно от обикновено.

Не мога да съм сигурна, но мисля, че контракциите, които изпитвам в момента са точно това, което изпитват повечето жени с нормален цикъл или поне много приличат на техните описания.

Така че се изненадах.

Първо, никой не ми беше обръщал внимание когато съм в подобно състояние, а не малко пъти се е случвало да ми се подкосят краката от болка или да се превия и дори да повърна от болка на улицата в подобни моменти. Никой никога не е спирал и не е проверявал дали съм добре, нито е питал какво ми има дори и по време на курс с още 15 души, всички от които стоят прави над маса с фотографиите, които обсъждаме, докато аз съм се превила в ъгъла на стаята и се опитвам да следя дискусиите без да ми премалее (тогава все още бях достатъчно в кондиция да излизам от вкъщи в тези дни, може би затова не са обърнали внимание?).

Когато отговорих, че съм добре, само коремът ми е със собствено мнение в този ден, инструктурът започна да разпитва какво съм яла (достатъчното протеини и намаляването на въглехидратите са постоянни теми в залата), така че, да, явно съм изглеждала като превила се от глад, не от менструални болки.

Второто, което ме учуди обаче, бях самата аз. Съвсем без да се замисля и без да се притеснявам, бях заела една малко особена поза (вярно в спортна зала, там позите все са особени ;)), при това заради нещо толкова просто като лек дискомфорт. Нещо, което преди дори не бих усетила, камо ли да реагирам. Колкото и да съм била зле преди, първата ми мисъл винаги е била да се държа и да не изглеждам зле, поне докато съм навън. Прималяванията се случваха едва тогава, когато наистина не можех повече да се държа въпреки цялата ми воля.

Какво се е променило?

Променило се е отношението ми към това, което се случва с тялото ми. Преди на всяка цена криех какво става (дори и от себе си понякога) и определено не бих се показала уморена или не в кондиция.

Сега? Най-важното за мен сега е да се чувствам добре и няма никакво значение кой какво мисли за това.

Как и кога съм стигнала до тук нямам представа, но знам, че това е отношението, което ме държи здрава в момента напълно в контраст с предишните ми виждания за нещата, които ме доведоха до втора операция, почти ме доведоха до трета и след това и до нови хормони.

Променило се е и отношението ми към болката. Преди щях да кажа че ме боли едва когато не можех да се вдигна от леглото. Този път бях на косъм да кажа „боли ме малко корема“ и в последния момент го смених на „има собствено мнение“. Защото си боли. Леко и минимално, в моята скала за болка това е много лек дискомофт, който по принцип трудно бих забелязала, но все пак е някаква болка.

Това, което осъзнах, че представата за болка се променя в зависимост от това с какво я сравняваш.

В моята лична скала за болка да те боли зъб е 2, а болката от изваден здрав зъб (след като мине упойката) е 4. Болката от първата ми операция (отворена, без обезболяващи цялата нощ след нея) – е 8 защото беше силна, но затихваше, ако не се движиш. И нямах проблем да не стена, не съм крещяла от болка и определено можех да дишам без проблем въпреки изтърганото от интубирането гърло. А стомахът ми не крещеше че трябва да изхвърли всичко от себе си и не правеше кълбета в опити да го направи без съгластието ми. Неща, които бяха обичайни за ендо- и адено болките ми, които са 9 и 10 за мен. И докато живеех все по-голяма част от месеца с над 7 и 8, всичко под 3 дори не го регистрирах съзнателно, твърде заета да издържам сериозната болка.

Вече почти две години обаче живея с 1 и най-много 1.5 и то рядко, много рядко. Така че се оказва, че вече и 0,5 е болка, която регистрирам, нещо което не съм си представяла дори, че ще се случи.

Когато се запознах с въпросния инструктор вече почти нямах болки по време на цикъл, но все още имах проблеми с кръста и краката, и ме боляха голяма част от костите в тялото ми. По същата скала болката, която изпитвах тогава вървеше от 1 до 3 през месеца и според това какво съм правила и практически все още беше в графата на това, което не регистрирам. Но малко преди това бях имала няколко месеца без болки, когато си припомних едно блажено състояние, в което толкова дълго време не бяха попадала, че след това дори само осъзнаването, че нещата се връщат към предишното ме караше да умирам от страх.

Така че когато обсъждахме какви са ми целите на първата среща (не, не искам да отслабвам, вече съм твърде слаба!; не ми е важна силата, всичко повече от сега е добре; не, не бързам с резултатите, напротив, трябва да е бавно и постепенно и да не се претоварвам, изобщо нямам намерение да се хваля колко вдигам от лежанка; не нямам никакво намерение да ям много месо, и не, не ям риба изобщо – тук вече мисля че наистина го отчаях), почти се просълзих, докато казвах, че единствената ми цел е да заякна малко и да спре да ме боли.

И ето как бавно и постепенно представата ти за болка се променя съвсем неусетно, но съществено и болка и болка вече значат различни неща.

Photo by Jesper Aggergaard on Unsplash



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *